Yoga_Online

АКО ВЪЗПРИЕМЕШ ЧОВЕКА В НЕГОВАТА ЦЯЛОСТ – НЯМА КАК ДА НЕ ГО ОБИКНЕШ





Отново рубриката „Приложна интуиция за всеки ден“.

 

 

В ежедневните си отношения, и с другите, и със себе си, често имаме навика да накъсваме нещата. Съзнавайки, че всичко е ЦЯЛОСТ и дори, че всичко е много по-голямо и даже невъзможно за обхващане от един ежедневен, оперативен УМ, ние, въпреки това, сме склонни да се фокусираме върху определени части от Цялото и да ги приемаме за нещо напълно самостоятелно и независимо. Крачката от това до приемането на „частта за Цялото“ е твърде миниатюрна и често – невидима.

 

Оттук идват многото обяснения от вида: „Обичам те, защото...“ – и започва едно изброяване на качества. Защото си добър, защото си организирана, защото си интересен, защото можеш да се смееш и да караш другите да се смеят, защото можеш да ме разплачеш и т.н. до безкрай. Същото е, когато обясняваме – на себе си или на други – „Мразя те, защото...“ или „Харесвам те, защото...“, или „Не те понасям, защото...“

 

Разумът, обаче, казва, и то напълно оправдано, че дадено качество на някой човек НЕ Е самият човек. Както и че, по същия начин, дадено качество на някой обект, НЕ Е самият обект. Ако по някакъв начин можем да извадим от човека това му качество, което обичаме, харесваме или мразим – дали бихме обичали, харесвали или мразили това извадено, самостоятелно и независимо качество? Това в кръга и квадрата на шегата, разбира се, но не е само шега – изисква се съвсем малко въображение да си представим как вадим от някого „неговата“ доброта и после как започваме да обичаме тази извадена от човека доброта. Но какво става със самия човек? Той ще престане ли да бъде добър? Ще спре ли да излъчва доброта? Ние ще спрем ли да го обичаме – защото, така или иначе, сме извадили това му качество, което обичаме в него? Звучи и изглежда абсурдно. Защото наистина е такова. Изобщо, знайно е, че всяко едно твърдение в проявения свят, ако бъде доведено до своя логически край, то то показва своята абсурдност – винаги. Това се казва понякога „редукцио ад абсурдум“ – довеждане, намаляване  на нещо до неговия край, откъдето зейва бездната на пълния абсурд, или където виждаме, че всичко, което сме мислели за това нещо, е било глупост и несъстоятелност, че това, което сме възприемали, води единствено до една обикновена бездна...

 

Няма интересни и безинтересни хора, няма интересни и безинтересни неща. Всичко е безкрайно и единствено нашият „апарат за възприятие и интерпретация“ е отговорен за това, което виждаме, възприемаме, чувстваме и преживяваме. Колкото по-силен и с по-голям обхват е нашият т.нар. апарат за възприятие, толкова по-цялостно можем да видим обектите. А когато апаратът е огромен, може би когато той Е цялата Вселена, или всички Вселени и техните Първоизточници – тогава вероятно виждаме, че всеки един обект е всъщност Цялото. Че съдържа всичко в себе си и че е една неделима цялост от безброй качества, свойства, функции, проявления и т.н.

 

Оперативният, логическият Ум мисли в категорията на „защото...“, на причината и следствието, опитвайки се да обясни „защо“ обичаме, мразим, изпитваме радост, неприязън, дискомфорт, блаженство и т.н. Но този вид Ум, макар и изключително полезен в много аспекти и области на Живота, няма достатъчно капацитет, дори само за да предположи, че ОБИЧАМЕ, ЗАЩОТО НЕЩО В НАС ОБХВАЩА ОБЕКТА В ЦЯЛОСТ. Това „нещо“ вижда всички качества на обекта, и добрите, и лошите – но същевременно то никога няма да обърка обекта с едно от неговите качества, а ще знае, че те са просто неизменна част от него, която, дори да се промени или да изчезне, няма да промени самия обект – той ще си остане една Цялост.

 

 

Всеизвестен е примерът с гората и дърветата – ако си в самата гора, виждаш само дървета, и не можеш да възприемеш гората като „гора“, като Цялост. Разбира се, същото се отнася за всичко. Бидейки близо до даден човек, много бързо и лесно можеш да изпаднеш в заблуда, че този човек „Е“ някое от своите качества или прояви. И по този начин да станеш сляп за другите му качества и за него като Цялост. Оттук, логично следва, че най-трудно е да видиш себе си в цялост – защото си най-близо до самия себе си. Друго следствие от този феномен на илюзията, както го наричам, е, че от него произлиза леснотата, с която обичаме всички, но фактически не обичаме никого конкретно. Много по-лесно е да обичаш всички – защото т.нар. „всички“ ги възприемаш като една Цялост, гледаш ги, - образно, - отдалече. Всичко това, което описвам, са неща, които не подлежат на логическо обяснение, но поради спецификата на езика, тук, доколкото мога, правя точно това – давам някакво логично обяснение на неща, които обхващат, но са много над и извън логиката и логичния възприемащ и обработващ информацията ум.

 

И пак по пътя на логиката, на причините и следствията, можем да заключим, че отдалече много лесно можем и да мразим – по същия начин, както и да обичаме.

 

Един своеобразен тест дали обичаш истински нещо е когато чувстваш обич към нещото, бидейки близо до него. И тук изпъква голямата разлика между обичането и мразенето. Приликата помежду им е, че и двата феномена нямат рационална основа, а произлизат от нещо по-дълбоко и по-голямо от Рациото (от логическия, оперативния разум). Разликата е именно в участието на Рациото. Ако, бидейки съвсем близо до нещо, ти все пак възприемаш това нещо като една огромна и дори безкрайна Цялост – то значи, че твоят мистериозен и недоказан от науката „апарат за възприятие и интерпретация“ е успял да разкрие пред оперативния ти Разум безграничността и дори Божествеността на наблюдавания обект. След това РАЗКРИТИЕ, след това ОТМЯТАНЕ НА БУЛОТО, НА ЗАВЕСАТА – оперативният Разум проглежда и разрешава на човека да изпита преклонение и съответно – да обикне. А при „мразенето“ – става нещо друго: там „апаратът за възприятие“ държи оперативния Разум в тъма, не дръпва завесата пред него – Разумът нe може да види обекта в неговата Цялост – и вижда само откъслечни качества и прояви. Ако тези качества са лоши или не пасват на наблюдаващия индивид – то много е възможно той да намрази обекта или да остане безразличен. Разбира се, ако Разумът види откъслечни добри качества – може и да предизвика поява на обич към обекта – но тази обич би била твърде нетрайна и неистинска – тя ще трае само дотогава, докато Разумът не прогледне за още качества.

 

Често се случва да запомним първото си впечатление от някого – и след време или да се радваме, че сме послушали „вътрешния си глас“, или да съжаляваме, че не сме го направили. Това интуитивно „първо впечатление“ е всъщност пряка проява на „апарата за възприятие и интерпретация“. Този апарат, както го наричам, може да бъде наречен и СвръхАз, и как ли още не – не това е важното в случая. При такива моменти, образно казано, СвръхАзът възприема обекта моментално и в цялост. Това не винаги води до възникване на обич към обекта – може дори да изпитаме неприязън към него. Но никога – омраза! Дори насрещният човек да е много лош, да е изверг, да е подлец и предател, да е „дребна душица“ – първото впечатление просто ще ни покаже неговата Цялост, ние ще видим и преобладаващите лоши качества у него – и ще ни стане неприятен. Но няма да го намразим. Можем даже да го обикнем (както често се случва), но да продължим да усещаме, че не го харесваме. Наполеон Бонапарт има една велика мисъл в тази връзка:

 

„Истинският човек не мрази никого.“

 

А учението на Иисус Христос неслучайно казва да обичаме враговете си.

 

Да обичаш, значи да познаваш.

 

Да познаваш в Цялост.

 

Да познаваш Бог в Другите, в Себе си, във Всичко.

 

Да обичаш врага си не е някаква романтична, невъзможна и непрактична измислица – напротив, много си е практическа и приложима.

 

Ако „да обичаш“ е равностойно на това „да познаваш“ – какво по-хубаво от това да познаваш добре врага си?

 

Непознаването е опасното в случая, и отново непознаването поражда омразата.

 

Невежеството ражда омраза. Знанието и познанието – никога!

 

Един последен пример и аналогия за познаването на обекта „моментално и в Цялост“. Имаме даден човек, който се възхищава на прекрасен пейзаж, намиращ се пред погледа му. Човекът съзерцава това Творение, изпитвайки наглед напълно ирационални обич, блаженство, преклонение и пр. После преместваме човека прекалено близо до едно камъче, което е част от божествения пейзаж. Но човекът сега вижда само това камъче. Камъчето, макар и неразделна част от пейзажа, няма да предизвика същото състояние в този човек, което бе провокирано от пейзажа. Сега човекът стои апатичен, скучно му е, дори може да му е неприятно. Прескачаме към друг човек – той пък гледа прекрасен морски изглед – огромното море, осветено от Слънцето и с кораб в далечината. Човекът чувства преклонение, обич, блаженство и пр. После вземаме една капка от морето – без тази капка морето не би било същото, тя е напълно неразделна част от него. Сега човекът вижда само тази капка – вероятно няма да изпита същото преклонение и обич, каквото изпитваше към морския пейзаж. Същото се случва и с нас, когато, вместо човека в неговата Цялост, виждаме пред себе си само някои негови качества или съставки.

 

...

 

Автор: Соня Петрова – Аеиа

 

Публикувано на: 13 юни 2016 г.



 
ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ:



ЗАЩО ИНТУИЦИЯТА НЕ СЕ ИЗУЧАВА В УЧИЛИЩЕ




АЗ СЪМ АЛФАТА И ОМЕГАТА



АКО НЯКОЙ СЕ ДРАЗНИ ОТ ВАС ИЛИ ПРЕКАЛЕНО ВИ БОГОТВОРИ: НЕ ВЛИЗАЙТЕ В НЕГОВИЯ КАЛЪП – НЯМА ДА УСПЕЕТЕ!




ВИСШИ СЪСТОЯНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО – ИЛИ ЛОГИКАТА КАТО САМОРАЗРУШАВАЩА СЕ ИГРАЧКА




ЛЮБОВТА КЪМ РАЗНООБРАЗИЕТО – ОГРОМНА ПРЕЧКА ПРЕД УСПЕХА




КЪДЕТО И ДА ОТИДЕШ – ЩЕ НАМЕРИШ САМО ТОВА, КОЕТО ТИ СИ ЗАНЕСЪЛ ТАМ









...