Yoga_Online

ЕДНО ГЕНИАЛНО ПРОРОЧЕСТВО ОТ 1919 ГОДИНА - ЗА ЛЮБОВТА, ЗА ЕВРОПА, ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО, ЗА СЪДБАТА И ЗА ДУХА




И ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЖЕЛАНИЯТА…

 

 

Едно кратко въведение от мен. Херман Хесе  е издал романа си „Демиан“ през 1919 година, както е видно – преди 100 години.
Ако прочетем внимателно долния цитат от романа, ще видим, че Хесе е вплел в него ВСИЧКИ идеи и явления, които ръководят в момента Човешкия Дух и се случват в настоящия ход на историята ни, ако мога така да го нарека. Хесе изказва всичко това, което в момента изказват „новите“ гурута и прочие „откриватели“ и изследователи на Духа, на Историята, на Окултното, Езотеричното, ЧУДАТОТО, Напредничавото… Херман Хесе е гениален писател. В момента повечето хора не го четат, и са го забравили. Но той е ОТЧАЙВАЩО АКТУАЛЕН!

Аеиа

 

„Освен госпожа Ева, Макс и мен към нашия кръг принадлежаха, по-далечни и по-близки, още неколцина, търсещи по твърде различен начин. Някои вървяха по особени пътеки, бяха си поставили чудати цели и застъпваха своеобразни мнения и задължения, сред тях имаше астролози и кабалисти, също и един последовател на граф Толстой и всякакви нежни, плахи, раними хора, привърженици на нови секти, сторонници на индийските упражнения, вегетарианци и други. Всъщност духовно нямахме нищо общо с всички тях освен вниманието, което всеки дължи към тайната житейска мечта на останалите. По-близо до нас стояха други, такива, които проследяваха как в миналото човечеството е търсело богове и нови идеали и чиито студии често ми напомняха тези на моя Писториус. Те донасяха книги, превеждаха текстове от стари езици, показваха изображения на древни символи и ритуали и ни учеха да прозираме как всички идеали, притежание на досегашното човечество, се състоят от мечтите на несъзнателната душа, от мечтите, в които човечеството пипнешком следва дирята от предчувствия за своите бъдещи възможности. Така преминавахме чудното хилядоглаво кълбо от богове на Стария свят чак до развиделяването на християнското покръстване.

 

Изповедите на благочестивите самотници ни бяха известни и преобразяванията на религиите от народ към народ. И от всичко, което събирахме, за нас произтичаше критиката на нашето време и на сегашна Европа, която с чудовищни стремежи бе създала на човечеството нови, могъщи оръжия, но накрая бе затънала в дълбока и най-крещяща опустошеност на духа. Защото тя бе спечелила целия свят, за да загуби в замяна душата си.

 

И тук се срещаха вярващи и ревностни привърженици на определени надежди и изцелителни учения. Имаше будисти, които искаха да посветят Европа в своята вяра, и толстоисти, и съмишленици на други изповедания. В тесния кръг слушахме и не възприемахме никое от тези учения по-различно, отколкото символите. На нас, белязаните, не ни бе отредена грижата за извайването на бъдещето. Всяко верую, всяко изцелително учение ни изглеждаше предварително мъртво и безполезно. И възприемахме като дълг и свобода единствено това: всеки от нас да бъде до съвършенство той самият, така съвършено да се справя с изискванията и да живее по волята на действения кълн на природата у него, че неизвестното бъдеще да ни намери готови за всичко и за всяко нещо, което би донесло.

 

Защото това, изречено и неизречено, за всички нас беше ясно по чувство: едно ново раждане и рухването на сегашното наближаваше и вече бе осезаемо. Понякога Демиан ми казваше: „Това, което иде, е невъобразимо. Душата на Европа е животно, лежало безкрайно дълго във вериги. Когато бъде освободено, първите му движения няма да са от най-приятните. Но пътищата, прави и заобиколни, са без значение, щом на бял свят излиза само истинската потребност на душата, която толкова отдавна, все отново и отново е била лъгана и зашеметявана. Тогава ще настане нашият ден. Тогава ще сме потребни не за водачи или нови законодатели — новите закони ние няма да доживеем, — по-скоро като проявяващи добра воля, такива, които са готови да бъдат спътници и да стоят там, където съдбата ги призове. Виж, всички хора с готовност правят и най-невероятното, когато идеалите им са застрашени. Но никой не се явява, ако чува нов идеал, ново, може би опасно и злокобно движение на растежа. Малцината, които тогава ще се явят и ще са готови да го съпроводят, ще бъдем ние. Затова сме белязани, както е бил белязан Каин, да предизвиква страх и омраза и да изтласка тогавашното човечество от тясната идилия в опасни широти. Всички люде, които са въздействували върху развитието на човечеството, всички без разлика са били способни и влиятелни само защото са били готови за съдбата. Това се отнася за Мойсей и Буда, приложимо е към Наполеон и Бисмарк. На каква вълна служи някой, от какъв полюс бива ръководен, не е по негов избор. Ако Бисмарк би разбрал социалдемократите и би се приспособил към тях, щеше да бъде умен управник, а не човек на съдбата. Така е било с Наполеон, с Цезар, с Лойола, с всички! Винаги трябва да се мисли от гледна точка на биологията и на еволюцията. Когато преобразуванията по повърхността на земята са тласнали водните животни към сушата, а сухоземните във водата, тогава тъкмо готовите за съдбата индивиди са могли да осъществят новото, нечуваното и да спасят своя вид с нови приспособявания. Дали са били същите, които преди сред вида си са изпъквали като консервативни и съхраняващи се, или по-скоро са били чудаците и революционерите, не знаем. Но те са имали готовност и са могли да спасят своите видове и в едно ново развитие. Това знаем. Ето защо трябва да сме готови.“

 

И госпожа Ева често присъствуваше при такива разговори, но сама не беседваше по този начин. За всеки от нас, който споделяше своите мисли, тя бе слушател и ехо, преливаше от доверие, преливаше от разбиране, сякаш всички мисли произтичаха и отново се връщаха към нея. Да седя в близост, понякога да слушам гласа ѝ и да споделям атмосферата на зрелост и задушевност, която я обграждаше, за мен беше щастие.

 

Тя веднага долавяше, щом в душата ми се надигаше някаква промяна, някакво помрачаване или обновяване. Струваше ми се, че в нощите сънищата ми бяха внушени от нея. Често й ги разказвах, те й бяха разбираеми и естествени, нямаше странности, които тя да не можеше да следва с ясни чувства. Известно време сънищата ми бяха като отливки от нашите дневни разговори. Присъни ми се, че целият свят се бунтува и аз съм сам или с Демиан, напрегнато очаквам великата участ. Съдбата оставаше забулена, но носеше някои от чертите на госпожа Ева — да бъда избран или отхвърлен от нея, това беше жребият.

 

Понякога тя ми казваше с усмивка: „Това не е целият ви сън, Синклер. Вие сте забравили най-доброто…“ И се случваше после отново да се сетя за забравеното и да не мога да схвана как така се е изличило от паметта ми.

 

От време на време бивах недоволен и измъчван от силно желание. Мислех, че вече не бих могъл да понеса да я виждам редом, без да я прегърна. И това госпожа Ева забеляза веднага. Когато веднъж, след като няколко дни не бях се появявал, отново дойдох смутен, тя ме взе настрана и каза: „Вие не бива да се отдавате на желания, в които не вярвате. Зная какво желаете. Трябва да съумеете да се откажете от тези желания или да ги изживеете напълно, истински. Само ако сте в състояние така да молите, че в себе си да сте съвсем сигурен в отклика, едва тогава желанието се изпълнява. Но вие пожелавате и отново съжалявате за въжделението си и едновременно се страхувате. Всичко това трябва да бъде преодоляно. Искам да ви разкажа една приказка.“

 

И тя ми разправи за младежа, който бил влюбен в някаква звезда. Стоял край морето, протягал ръце, молел се на звездата, мечтаел и устремявал мислите си към нея. Ала знаел и вярвал, че знае: звездата не може да бъде прегърната от човек. Той смятал за своя съдба да обича една звезда, без надежда за осъществяване и върху тези мисли изградил цяла житейска поема за отказа и безмълвното вярно страдание, което трябвало да го направи по-добър и по-облагороден. Но всичките му мечти се насочвали към звездата. Веднъж нощем той отново стоял край морето на висока скала, гледал към звездата и изгарял от любов. И в миг на голям копнеж полетял и рухнал в пустотата под нея. Но още в момента на скока мълниеносно помислил: „Това е невъзможно!“ Ето че разбит лежал долу на брега. Не умеел да обича. Ако в мига, в който скочил, имал душевната сила да вярва твърдо и непоколебимо в осъществяването, би полетял нагоре и би се слял със звездата.

 

— Любовта не бива да моли — каза госпожа Ева, — не и да изисква. Любовта трябва да има силата да постигне увереност в себе си самата. Тогава няма вече да бъде привличана, а ще привлича. Синклер, вашата любов е привличана от мен. Когато някой ден тя ме привлече, ще дойда. Не искам да давам подарък, искам да бъда спечелена.

 

Но друг път госпожа Ева ми разправи по-особена приказка. Имало един влюбен, безнадеждно влюбен. Той съвсем се затворил в душата си и мислел, че изгаря от любов. Престанал да вижда синьото небе и зелената гора и потокът не шумял за него, и арфата не звучала, всичко било потънало и светът загубен, той самият — беден и нещастен, а любовта му растяла, много повече желаел да пропадне и да умре, отколкото да не се стреми красивата жена, която обичал, да бъде негова. Тогава доловил как тази любов изпепелила всичко друго в душата му и ставала все по-могъща, привличала и привличала хубавата жена, тя трябвало да я последва, тя идвала, той стоял с протегнати ръце, за да я притисне в обятията си. Но когато застанала пред него, била съвсем преобразена и с тръпка на ужас влюбеният почувствувал и видял, че е притеглил до себе си целия загубен свят. Тя стояла пред него и му се отдала, небе и гора, и поток, всичко се възправяло пред очите му в нови багри, свежо и чудесно, принадлежало му, говорело на неговия език. И вместо да спечели само една жена, имал в сърцето си целия свят и всяка звезда от небето горяла у него и пръскала искряща наслада в душата му. Той обичал, и при това намерил себе си. Но повечето от хората обичат, за да загубят себе си.

 

Струваше ми се, че любовта към госпожа Ева е единственото съдържание на моя живот. Но всеки ден тя изглеждаше различна. Понякога вярвах, че определено чувствувам. Очарованата ми душа не се стреми към нейната личност, тя е само един символ на моята съкровеност и иска да ме отведе все по-дълбоко към мен самия. Често чувах от нея думи, които ми звучаха като отговори на моето подсъзнание по палещи въпроси, а те ме вълнуваха. После отново идваха мигове, когато в близост с госпожа Ева изгарях от чувствена жажда и целувах предметите, до които се бе докосвала. И постепенно се преплитаха чувствена и платонична любов, действителност и символ. По-късно се случваше така, че вкъщи, в стаята си, мислех за нея в спокойна задушевност и вярвах, че при това усещам ръката й в моята, устните й върху моите. Или бивах у тях, гледах лицето й, говорех с нея, чувах гласа й и все пак не знаех дали тя е реалност или привидение. Започнах да предусещам как една любов може да се притежава дълго и безсмъртно. При четенето на една книга открих ново познание, то породи същото чувство както целувка на госпожа Ева. Тя ме погали по косите и ми се усмихна с нейната зряла, уханна топлота и аз имах чувството, както когато бях направил крачка напред към себе си. Всичко важно и съдбовно за мен можеше да приеме нейния образ. Тя беше в състояние да се превъплъти във всяка от мислите ми и всяка от тях — в нея.“

 

Из „Демиан“ на Херман Хесе (превод: Недялка Попова)

източник на цитата и целият роман: chitanka.info

...


Публикувано на: 28 юли 2019 г.


....










...