Yoga_Online

МИНАЛОТО НЕ Е ТОВА, КОЕТО „Е“! ЗАБРАВЕНАТА ИЛИ НАЙ-ВЕРОЯТНО - НАРОЧНО ЗАБУЛЕНА ИСТОРИЯ НА ДРЕВНАТА НАУКА





Откъс от книгата „Утрото на магьосниците“ на Луи Повел и Жак Бержие.



Авторите цитират един външен източник – доклад, изнесен от техникът и историкът Рене Алео  пред инженери от автомобилната промишленост.

 

„Ето в съкратен вид съдържанието на този доклад:

 

Какво остана от хилядите ръкописи в основаната от Птоломей Сотерий Александрийска библиотека, от незаменимите, завинаги изгубени документи, представляващи древната наука? Къде е разпиляна пепелта от 200 000-те трудове в Пергамската библиотека? Какво се случи с колекцията на Пизистрат в Атина, с библиотеката на Йерусалимския храм, с библиотеката към храма на бог Птах в Мемфис? Какви ли съкровища е имало в хилядите книги, изгорени през 212 г. пр.н.е. по заповед на император Цин Шъ Хуанди?

 

 Достиналите до нас древни книги наподобяват руини на огромен храм, от който са останали само купчина камъни. И въпреки това внимателното изучаване на отломките и надписите ни помага да изведем дълбоки истини – тях никой не може да свърже единствено с поразителната интуиция на древните.

 

Преди всичко, противно на битуващото мнение, рационалистическите методи не са изобретени от Декарт. Да видим какво пише той: „Търсещият истината трябва, доколкото е възможно, да се съмнява в нея.” Фразата е знаменита и се възприема като нещо неизричано преди. Но достатъчно е да отворим книга втора от „Метафизика” на Аристотел, за да попаднем на: „притежаващият знания трябва преди всичко да умее да се съмнява, тъй като съмнението на ума води към откриване на истината.” Може да се констатира, че Декарт заимства от Аристотел не само тази капитална фраза, но и голяма част от знаменитите правила за ръководене на разума, правила, лежащи в основата на експерименталния метод. Това във всеки случай доказва, че Декарт е чел Аристотел, което съвременните картезианци нерядко премълчават. Те могат да установят, че някой е казал: „Ако греша, заключавам, че съществувам, защото само който не съществува не греши, а благодарение на усещането, че греша, чувствам, че съществувам.” Уви, това не са думи на Декарт, а на Свети Августин.

 

 Що се отнася до необходимия на наблюдателя скептицизъм, едва ли бихме могли да стигнем по-далеч от Демокрит, който признава за действителен единствено опита, на който лично е присъствал и който е засвидетелствал с печата на своя пръстен.

 

Струва ми се, че приведеното дотук е много далеч от приписваната на древните наивност. Вие вероятно ще ми кажете, че античните философи притежават върховен гений в областта на познанието, но какво ли значимо са знаели в научен план?

 

 Противно на онова, което може да се прочете в съвременните популярни издания, атомните теории не са нито измислени, нито формулирани от Демокрит, Левкип и Епикур. Секст Емпирик съобщава, че Демокрит ги получава в наследство – заимствал ги от Моше Финикиеца, който – много е важно да се отбележи това – заявил, че атомът е делим.

 

 Забележете, че най-древната теория се оказва по-точна от теорията на Демокрит и на гръцките атомисти, за които атомът е неделим. (бел. Аеиа – „атом“ от старогр. – неделим, неразцепяем). Вероятно в този случай става дума за объркване на архаичното познание, което започва да става все по-непонятно, а не за оригинално откритие. Огромно е учудването ни и в космологичен план – като отчитаме, че не съществуват телескопи – от обстоятелството, че колкото по-древни са астрономическите данни, толкова са и по-точни! Например, що се отнася до Млечния път, Талес и Анаксимен смятат, че той се състои от звезди, всяка от които е отделен свят, съдържащ слънце и планети, а тези светове са разположени в огромния Космос. При Лукреций констатираме знания за еднообразието на падането на телата във вакуум и за концепцията за безкрайното пространство, изпълнено с безкрайно количество светове. Започвайки с обяснения за теглото, Плутарх открива причината за него във взаимното притегляне между всички тела и обяснява, че именно затова Земята привлича към себе си всички земни тела, тъй както Слънцето и Луната привличат към своя център всички свързани с тях тела и силата на привличането ги удържа в своята сфера.

 

 Галилей и Нютон ясно признават, че са длъжници на древната наука. В предисловието към своето съчинение, отправено към папа Павел ІІІ, Коперник пише, че четейки древните автори, е стигнал до мисълта за движението на Земята. Несъмнено признанието за заимствания не помрачава славата на Коперник, Нютон и Галилей, принадлежащи към породата на великите, безкористни и великодушни умове, нямащи нищо общо с авторското самолюбие и стремежът на всяка цена да изглеждат оригинални, или с други думи – със съвременните предразсъдъци. Особено скромна и правдива ни се струва позицията на модистката на Мария Антоанета, госпожица Бертен. Обновявайки сръчно една стара шапка на кралицата, тя възкликнала: Новото е добре забравено старо.

 

Историята на изобретенията, както и историята на науките, нагледно доказват правдивостта на тази забележка. Фурние пише: „В основата на повечето открития се крие невероятна случайност, която древните са превърнали в неуловима богиня за всеки, позволил й да отлети безвъзвратно. Ако извеждащата ни на прав път идея, думата, позволяваща ни да разрешим проблема, или многозначителният факт не бъдат хванати в полет, изобретението ще загине или най-малкото ще бъде отложено с доста поколения. За да се завърне то и да възтържествува, е необходима нова, случайно възкресила старата мисъл или щастлив плагиат, постигнат от някой второстепенен изобретател; така че – при изобретателските дела, тежко на първия автор, слава и облаги на втория.”

 

Тези съображения оправдават създаването на моя доклад. Струва ми се, че при повечето факти трябва да заменим думата „случайност” с „обусловеност”, а рискът от спонтанни открития с гаранцията на обширната историческа документация, опираща се на експертен контрол. За тази цел предлагам да се създаде специална институция, но не за търсене на ръкописи, които едва ли ще се окажат по-древни от 18 век, а за аналитично изучаване на древните технологии и за проучване как те могат да бъдат приложени в съвременната промишленост.

 

Ако такава институция съществуваше, тя можеше например да сигнализира за публикуваната през 1618г. малка книжка, наречена „Естествената история на избликналия край Гренобъл извор”, която остава незабелязана. Нейният автор е турнонският лекар Жан Тарден. Ако учените се бяха занимали с този документ, светилният газ щеше да влезе в употреба още в началото на 17 век. Жан Тарден изследва не само естествената газометрия на извора, но и възпроизвежда в лабораторията си наблюдаваните явления. Той изпълва с каменни въглища празен съд, затваря го, поставя го под въздействието на висока температура и получава пламъците, чийто произход иска да открие. Ясно показва, че веществото, даващо този огън, е битумът (минералната смола) и че е достатъчно да бъде превърнато това вещество в газ, за да се образува „пламенното въздихание”. Обаче изпреварилият англичанин Уиндзор французин Льобон обявява, че е изобретил „термо-лампа” едва през година Седма на Републиката. По такъв начин, в продължение на почти два века е забравено откритие, промишлените и търговски перспективи на което са внушителни. Едно полезно изобретение е практически изгубено, само защото никой не чете старите книги.

 

 

По същия начин, около сто години преди първите оптически сигнали на Клод Шап, представени през 1793г., в писмо от 26 ноември 1695г. от Фенелон до полския крал Ян Собецки се споменава за неотдавнашни опити не само с оптически телеграф, но и с телефонен апарат, предаващ на разстояние гласовете.

 

 

През 1636г. някой си Швентар в своите „Физико-математически развлечения” изследва принципа на електрическия телеграф, с чиято помощ, както се изразява автора – „двама души ще могат да общуват помежду си си с помощта на намагнитизирана игла”. Но Ерстед ще извърши своите опити с намагнитизирана игла едва през 1819г. и в този случай преминават два века в забрава.

 

 Мимоходом ще назова още няколко неизвестни изобретения: водолазната камбана се споменава в ръкописа на „Романът на Александър”, в датираното от 1320 г. и намиращо се в Берлин копие. Ръкописът на германската поема „Соломон и Моролф”, писана през 1190г. (Щутгартската библиотека) съдържа рисунка на подводница. Споменава се, че тя е направена от мед и може да издържа натиска на бурите. Когато веднъж изобретателят бил заобиколен от галери и имало опасност да го пленят, той се спуснал в дълбините и живял 14 дни на дъното, като дишал през някаква специална тръба. В труд, създаден през 1510г. от рицаря Людовик фон Хартенщайн, може да се види изображение на скафандър: два отвора на равнището на очите, покрити със стъклени очила, а нагоре се издига дълга тръба, завършваща с кран, през който влиза външен въздух. Отляво и отдясно на рисунката са представени аксесоари, облекчаващи гмуркането и изваждането, включително плавници от мед и прът за издигане.

 

 Ще приведем и друг, незаслужено забравен пример: неизвестен писател, роден през 1729г. в Монтебург, публикува творба, наречена Гифантия (анаграма на първата част на името на автора Тифен дьо ла Рош). Той описва не само черно-бяла, но и цветна фотография. Ето какво казва: „Отпечатаното изображение е дело на първия миг, когато платното го приема. Веднага го свалят и го занасят на тъмно място. След час намазката изсъхва и пред вас изниква картина, чиято правдивост не може да предаде никакво изкуство.” След това авторът добавя: Преди всичко трябва да се изследва природата на лепкавото тяло, което прихваща и съхранява лъчите, второ – трудностите около неговото приготвяне и използване, трето – взаимодействието между светлината и това съхнещо вещество.” Известно е обаче, че откритието на Дагер е публикувано в Академията на науките от Араго цял век по-късно, на 7 януари 1839г. Трябва да отбележим, че способността на някои метали да фиксират изображението е описана още през 1566г. в трактата на Фабрициус „За загадките на металите”.

 

Друг пример: ваксинацията, описана в прастари времена в една от Ведите – Сантхя Грантхам. Този текст е цитиран от Моро дьо Жуе на 16 октомври 1826г. в Академията на науките в неговия Меморандум за едрата шарка: „Вземете секрет от пъпката на края на пинсетата, вкарайте го в ръката, като смесите секрета с кръвта – ще започне треска, а болестта ще премине в много лека форма и няма да изплаши никого.” След това следва точно описание на всички симптоми.

 

Да поговорим ли за анестезиите? Трябва да се запознаем с труда на Дени Папен, създаден през 1681г. и наречен „трактат за безболезнените операции” или да възпроизведем опитите на древните китайци с екстракт от индийски мак. Можем да използваме и извънредно популярното през Средновековието вино от мандрагора, което е напълно забравено през 17 век – действието му през 1823г. изучава тулузкият лекар Ориол. Никой никога дори не е помислял да провери получените от него резултати.

 

Ами пеницилина? В този случай можем за начало да цитираме един един поразителен практически резултат: през Средните векове се използват лапи със сирене рокфор. На 17 декември 1897г. студентът в лионското военно-медицинско училище Ернест Дюшен представя дисертация на тема „Принос към изучаването на жизненото съперничество между микроорганизмите – антагонизма между плесените и микробите”. В този труд има опити, разкриващи действието на penicillum glaucum върху микробите. Обаче и тази дисертация остава незабелязана. Специално държа да подчертая този пример за забрава, толкова близък до нашата епоха на триумф на бактериологията.

 

Необходими ли са още примери? Те са безчислени и на всеки от тях трябва да се посвети отделен доклад. Ще назова например кислорода, чието действие се изучава през 15 век от алхимика Ек дьо Сулсбак, както съобщава Шеврьой във „Вестник на учените” през октомври 1849г. Още Теофраст твърди, че пламъкът се поддържа от въздухообразно тяло, такова е мнението и на Св. Климент Александрийски. Няма да се спирам тук на фантастичните творби на Роджър Бейкън, на Сирано дьо Бержерак и др. , тъй като много лесно те могат да бъдат приписани на чистото въображение. Предпочитам да остана на твърдата почва на фактите, които подлежат на контрол. По отношение на автомобила – извинете ме, че говоря за нещо, което мнозина от вас познават далеч по-добре от мене – мога да кажа, че още през 17 век в Нюрнберг някой си Ян Гаут майстори „каруца върху ресори”.

 

 

Дори в областта на по-важни открития, ние нямаме представа за въздействието на достигналите от древността данни. Христофор Колумб искрено признава, че е извънредно задължен на учените, философите и поетите от древността. Неизвестен е фактът, че Колумб преписва два пъти текст от второ действие на трагедията „Медея” на Сенека, където се говори за свят, чието откриване ще се случи през идните векове. Тези редове могат да бъдат прочетени в пазещия се в Севилската библиотека ръкопис. Колумб си припомня също за твърдението на Аристотел за сферичността на Земята в неговия трактат „За небето”. Прав е Жубер да казва, че „нищо не прави умовете толкова невнимателни и толкова безплодни, колкото непознаването на предходните времена и презрението към старите книги”. Възхитителни са и думите на Риварол: „Всяка държава е тайнствен кораб, чиято котва е хвърлена в небето.” По повод на времето може да се каже, че котвата на кораба на бъдещето е хвърлена в небето на миналото. Обаче забравата ни застрашава с гибелни корабокрушения.

 

...

 

Наистина забравата не щади никого. След дълги търсения и внимателни проверки стигнах до убеждението, че Европа и Франция притежават съкровища, които практически не се използват: това са пазените в големите библиотеки древни документи. Техниката трябва да бъде създавана въз основа на три предпоставки: опит, наука и история. Отказът или пренебрегването на историята е доказателство за горделивост и за крайна наивност. Това ще рече да се поеме риска да се създава нещо, което още не съществува, вместо да се опитваме да използваме разумно вече създаденото. Преди да предприеме скъпи инвестиции, индустриалецът трябва да притежава всички технологични параметри на проблема. Промишлеността е много по-древна от науката: следователно тя трябва да бъде великолепно информирана за историята на изобретенията.

 

 

С помощта на много проста техника древните постигат такива резултати, които ние и до днес не успяваме да възпроизведем. Често пъти дори ни е трудно да обясним как са получени, въпреки мощния теоретически арсенал, притежаван от нас. Именно в тази простота е преимуществото на древната наука.

 

Така е, ще ми възразите, но как стоят нещата с термо-ядрената енергия? На този въпрос ще отговоря с цитат, който ще ви накара да се замислите. В много рядката, непозната дори за много специалисти, появила се още преди 80 години книга „Атланти”, скритият зад псевдонима Роазел автор излага резултатите от своите 56-годишни изследвания и дирения за античната наука. Говорейки за научните познания, които той приписва на атлантите, Роазел произнася следните, изумителни за неговото време думи:

 

 

„Последствие от тази непрекъсната дейност е появата на материята – това ново равновесие, чието нарушаване може да повлече след себе си мощни космически явления. Ако по някаква причина нашата Слънчева система се разпадне, то придобилите независимост съставящи я атоми незабавно ще се активизират и ще блестят в космоса с непомръкваща светлина, която ще свидетелства надалеч за колосалното разрушение и за надеждата за създаване на нов свят.”

 

 

Струва ми се, че този пример дава изчерпателна представа за цялата дълбочина на фразата на госпожица Бертен: „Новото е добре забравеното старо”.

 

...

 

©Луи Повел, Жак Бержие „Утрото на магьосниците”

©ИК „Лик”, 2000

©Георги Цанков Цанев, превод, 2000

©Editions Gallimard, 1960

....

 

Публикува: Соня Петрова- Аеиа

 

 










...