Yoga_Online

КВАНТОВОТО СЪЗНАНИЕ, СВОБОДНАТА ВОЛЯ И СЪДБАТА





КВАНТОВО СЪЗНАНИЕ?

 

 

Независимо от всички учуващи постижения в сканирането на мозъка и във високите технологии, някои хора твърдят, че ние никога няма да разберем тайната на съзнанието, защото съзнанието е отвъд нашата бедна технология. Де факто, в техните виждания съзнанието е по-фундаментално от атомите, молекулите и невроните, и самото то определя природата на реалността. Според тях, съзнанието е фундаменталната същност, от която е създаден материалният свят. И за да докажат правдивостта на своята гледна точка, те се опират на един от най-големите парадокси в цялата наука, който отправя предизвикателство към нашите най-дълбоки дефиниции на реалността: Парадоксът на Котката на Шрьодингер. Дори днес все още няма универсално съгласие по този въпрос, и различните Нобелови лауреати имат различаващи се становища по него. Защото всъщност той докосва самата природа на реалността и мисълта.

 

Парадоксът на Котката на Шрьодингер достига до най-дълбоката основа на квантовата механика, до полето, което създава лазерите, до магнитно-резонансното сканиране, до радиото и телевизията, до модерната електроника, до GPS и до всички възможни телекомуникации, от които днес зависи  световната икономика. Много от предвижданията на квантовата теория са били тествани и потвърждавани с точност от едно на сто милиарда. Аз прекарах цялата си професионална кариера, работейки върху квантовата теория. Вече осъзнавам, че тя има глинени крака. Осъзнавам това несигурно чувство да знаеш, че работата на живота ти е основана на теория, чиято най-основна основа е базирана на един парадокс.

 

Този дебат бил запален от австрийския физик Ервин Шрьодингер, който е един от бащите-основатели на квантовата теория. Той се опитвал да обясни странното поведение на електроните, които изглежда да проявяват два вида свойства – на вълна и на частица. Как може електронът, една мъничка частица, да има две коренно различни поведения? Понякога електроните действат като частица, създавайки добре очертани следи в тъмна камера. Друг път действат като вълна, която преминава през микроскопични дупки и създава вълновидни интерференчни картини, подобни на тези на повърхността на езеро.

 

През 1925 г. Шрьодингер представи своето знаменито вълново уравнение, което носи неговото име и е едно от най-важните уравнения, писани изобщо някога. То стана мигновена сензация и му спечели Нобеловата награда през 1933 г. Уравнението на Шрьодингер описваше съвсем точно вълноподобното поведение на електрона и, когато бе приложено към водородния атом, обясняваше неговите странни свойства. Като по чудо, то можеше да бъде приложено и към всеки друг атом и да обясни повечето от особеностите на Периодичната таблица на елементите. Изглеждаше също, като че цялата химия (а оттам - и цялата биология) беше нищо повече, от решенията на това уравнение. Дори някои физици твърдяха, че цялата вселена, включваща всички звезди, планети и дори нас самите, не е нещо различно от решението на това уравнение.

 

Но тогава физиците започнаха да си задават един проблематичен въпрос, който  е актуален дори и днес: ако електронът е описан чрез вълново уравнение, тогава какво е това, което прави вълната?

 

През 1927 г. Вернер Хайзенберг предложи един нов принцип, който раздели общността на физиците на две. Известният Принцип на неопределеността на Хайзенберг твърди, че вие не можете да знаете едновременно и със сигурност местоположението и импулса на електрона. Тази неопределеност не беше функция на това, че инструментите тогава бяха твърде неразвити, а просто бе присъща на самата физика. Дори Бог или някое небесно същество не би могло да знае едновременно точното  място и скоростта на движение на електрона. Тоест, вълновата функция на Шрьодинер всъщност описва възможността за намиране на този електрон. Учените бяха прекарали хиляди години в мъчителни опити да премахнат шанса и вероятностите в своята работа, и сега Хайзенберг отново ги пускаше през задната врата.

 

Новата философия може да бъде обобщена по следния начин: електронът е частица, но вероятността тя да бъде намерена се дава от вълна. И тази вълна се подчинява на уравнението на Шрьодингер, и поражда Принципа на неопределеността.

 

Общността на физиците бе разделена на две половини. От едната страна имахме физици като Нилс Бор, Вернер Хайзенберг и повечето атомни физици, прегърнали тази нова формулировка. Те обявяваха нови пробиви в разбирането на свойствата на материята почти всеки ден. Нобелови награди се раздаваха на квантови физици като Оскари. Квантовата механика започваше да се превръща в нещо като готварска книга. Вече не беше нужно човек да бъде майстор физик, за да може да направи звездни открития - достатъчно бе да следва рецептите, давани от квантовата механика, и да направи зашеметяващи пробиви.

 

От другата страна - имахме възрастни Нобелови лауреати като Алберт Айнщайн, Ервин Шрьодингер и Луи дьо Бройл, които повдигаха философски възражения. Шрьодингер, чиято работа всъщност даде началото на целия този процес, мърмореше, че ако е знаел, че неговото уравнение ще вкара вероятността във физиката, той, на първо място, никога не би го създал.

 

Физиците започнаха един осемдесет годишен дебат, който продължава дори и днес.

 

От една страна, Айнщайн щеше да възвести, че "Бог не играе зарове със света." Нилс Бор, от друга страна, щеше да му отговори: "Престанете да казвате на Бог какво да прави!".

 

През 1935 г., за да победи веднъж завинаги квантовите физици, Шрьодингер предложи своя известен проблем с котката. Поставяте котка в запечатана кутия, в която има и контейнер с отровен газ. В  кутията има и бучка уран. Ураниевият атом е нестабилен и излъчва частици, които могат да бъдат засечени от Гайгеров брояч. Броячът, когато бива задействан, от своя страна задейства чук, който пада и счупва стъклото на контейнера, а то освобождава отровния газ, който може да убие котката. Как ще опишете котката? Квантовият физик би казал, че атомът на урана се описва с вълна, която показва, че той може да излъчва частици, а може и да не излъчва. Ето защо трябва да добавите две вълни едновременно. Ако уранът излъчва, тогава котката ще умре, което е описано от едната вълна. Ако уранът не излъчва, тогава котката ще е жива, и това също е описано от вълна. Тогава, за да опишете котката, вие трябва да добавите една към друга вълната на мъртвата и вълната на живата котка. Това значи, че котката едновременно е и  жива, и умряла! Котката е в отвъдното, между живота и смъртта, - което е сумата от вълната, описваща умрялата котка, заедно с вълната на живата котка.

 

Това е същността на проблема, който отекваше в залите на физиката почти един век.

 

Е, как да се разреши този парадокс?

 

Има най-малко три начина (и стотици варианти на тези три).

 

Първият е оригиналната Копенхагенска интерпретация, предложена от Бор и Хайзенберг - тази, която е цитирана в учебниците по цял свят. (Тя е и тази, с която аз започнах да преподавам квантова механика.) Копенхагенската интерпретация казва, че за да определите състоянието на котката, трябва да отворите кутията и да извършите измервания. Вълната на котката  (която е сумата от мъртвата и живата котка) сега "колапсира" в една вълна, така че вече става знайно, дали котката е жива (или мъртва). По този начин наблюдението определя съществуването и състоянието на котката. И по този начин процесът на измерване е отговорен за това двете вълни по магически начин да се разтворят в една единствена.

 

Айнщайн мразеше това. В продължение на векове учените се бяха борели срещу нещо, наречено "солипсизъм" или "субективен идеализъм", който твърди, че обектите не могат да съществуват, освен ако няма някой, който да ги наблюдава. Само съзнанието е реално - материалният свят съществува само като идеи в съзнанието. По този начин, казват солипсистите (такива като епископ Джордж Бъркли), ако в гората падне едно дърво, но там няма кой да го види, то може би дървото никога не е падало. Айнщайн, който смяташе всичко това за чиста глупост, предложи насрещна теория, наречена "обективна реалност", която казва, че вселената съществува в едно уникално, определено състояние, което не е зависимо от никакво човешко наблюдение. Това го казва и здравият разум на повечето хора. Обективната реалност датира още от Исак Нютон. По нейния сценарий, атомите и субатомните частици са нещо като малки стоманени топчета, които съществуват в определени точки на пространството и времето. Не съществува неяснота или някаква вероятност да се определи точната позиция на тези топчици, чиито движения могат да се определят с помощта на законите на динамиката.

 

Обективната реалност беше забележително успешна в описанието на движението на планетите, звездите и галактиките. А когато с нея се използва и Теорията за  относителността, идеята за обективната реалност може да опише също и черните дупки, както и разширяващата се вселена. Но има едно място, където тя търпи огромен провал - и това място е вътре в атома. Класическите физици като Нютон и Айнщайн мислеха, че обективната реалност най-накрая е успяла да раздели напълно солипсизма от физиката. Уолтър Липман, колумнистът, обобщи това, когато написа: "Радикалната новост на модерната наука се крие именно в отхвърлянето на вярата..., че силите, които движат звездите и атомите, са подчинени на предпочитанията на човешкото сърце." Но квантовата механика доведе обратно във физиката една нова форма на солипсизъм. Според тази  картина, преди да бъде наблюдавано, дървото може да съществува във всяко възможно състояние (например - фиданка, изгоряло, стърготини, клечки за зъби, гниещо и т.н.). Но когато се вгледате в него, вълната моментално колапсира и то изглежда като дърво. Класическите солипсисти говореха за дървета, които или са паднали, или не са. Новите квантови солипсисти въведоха всичките възможни състояния на дървото. Това бе твърде прекалено за Айнщайн. Той щеше да запита гостите в дома си: „Дали Луната съществува, защото я гледа мишка?" В известен смисъл, за един квантов физик отговорът може да бъде "да".

 

Айнщайн и колегите му щяха да предизвикат Бор, питайки го: Как квантовият микросвят (с котки, които едновременно са мъртви и живи) може да съжителства с обикновения свят, който виждаме около себе си със здравия си разум? Отговорът щеше да бъде, че съществува една "стена", която разделя нашия от атомния свят. От едната страна на стената управлява здравият разум. От другата страна на стената управител е квантовата теория. Ако поискате, можете да преместите стената, и резултатите ще бъдет все същите. Тази интерпретация, независимо от нейната странност, беше обмисляна от квантовите физици в продължение на осемдесет години. А съвсем наскоро се появиха някои съмнения, относно тълкуването на Копенхагенската интерпретация. Днес ние имаме нанотехнологиите, с които по желание можем да манипулираме отделните атоми. На екрана на сканиращия тунелен микроскоп атомите изглеждат като размити топки за тенис. (бел. прев. Сканиращият тунелен микроскоп - scanning tunneling microscope (STM) - е устройство, което дава изображение на повърхности на атомно ниво. Неговото разработване през 1981 г. спечелва през 1986 г. Нобеловата награда за физика на откривателите му Герд Биниг и Хайнрих Рьорер към IBM, Цюрих.)

 

(Имах възможността да летя до Лаборатория Алмейдън на IBM в Сан Хосе, Калифорния, за едно предаване на телевизия ВВС, и наистина да размествам атоми, посредством една мъничка сонда. В наше време вече е възможно да си играем с атомите, които в предишни времена бяха считани за толкова малки, че се предполагаше, че никога няма да можем да ги видим.) Както говорехме, Ерата на Силиция бавно върви към  своя край, и някои вярват, че молекурялни транзистори ще заменят силициевите транзистори. Ако това стане, тогава парадоксите  на квантовата теория ще присъстват в самата основа на всеки един компютър от бъдещето. В крайна сметка, може да се окаже, че световната икономика се основава на тези парадокси.

 

 

КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ И МНОЖЕСТВО ВСЕЛЕНИ

 

Съществуват две алтернативни интерпретации на Парадокса на Котката, които ни отвеждат до най-странните области на цялата наука: областта на Бог и на множеството вселени. През 1967 г. беше формулирано второто решение на проблема с котката от Нобеловия лауреат Юджийн Уигнър, чиято работа беше ключова за поставянето на основите на квантовата механика, а също и за изграждането на атомната бомба. Той каза, че само съзнателен човек може да направи наблюдение, което да колапсира вълновата функция. Но кой е този, който може да каже, че този човек съществува? Ние не можем да разделим наблюдателя от наблюдаваното, така че може би този човек също е жив или мъртъв едновременно. С други думи, би трябвало да има една нова вълнова функция, която включва и котката, и наблюдателя заедно. За да сте сигурни, че наблюдателят е жив, вие се нуждаете от втори наблюдател, който да наблюдава първия наблюдател. Този втори наблюдател беше наречен "Приятелят на Уигнър", и той трябва да гледа първия наблюдател, за да може всички вълни да колапсират (в частици). Но как да знаем, че вторият наблюдател е жив? Вторият наблюдател трябва да бъде  включен в една още по-голяма вълнова функция, за да се уверим, че е жив, но това може да продължи до безкрай. Тъй като имате нужда от безкраен брой "приятели", които да колапсират предишната вълнова функция, за да потвърдят, че са живи, то тогава вие всъщност се нуждаете от някаква форма на "космическо съзнание", или Бог.

 

Уигнър заключи: "Не е възможно да се формулират по напълно последователен начин законите (на квантовата теория), без да се позовем на съзнанието."

 

Към края на живота си, той дори започна да се интересува от Веданта философията на Хиндуизма. Според нея, Бог или някакво вечно съзнание ни наблюдава, като колапсира нашите вълнови функции, така че ние да можем да кажем, че сме живи. Това тълкувание дава същите физически резултати, каквито дава и Копенхагенската интерпретация, т.е. тази теория не може да бъде опровергана.

 

Но изводът е, че съзнанието е фундаменталната същност на вселената, по-фундаментална от атомите. Материалният свят може да идва и да си отива, но съзнанието остава като определящ елемент, което значи, че в определен смисъл съзнанието създава реалността.

 

Самото съществуване на атомите,които виждаме около себе си, е базирано на нашата способност да ги виждаме и докосваме.

 

(В този смисъл, важно е да се отбележи, че някои хора мислят, че понеже съзнанието определя съществуването, то съзнанието може и да контролира съществуването, например чрез медитация. Те мислят, че ние можем да създаваме реалността, съобразно своите желания. Това мислене, колкото и привлекателно да звучи, всъщност протворечи на законите на квантовата механика. В квантовата физика съзнанието прави наблюденията и следователно то определя състоянието на реалността, но съзнанието не може да избере предварително във времето кое състояние на реалността действително съществува. Квантовата механика ви позволява само да определите шанса за намиране на състояние, но ние не можем да огъваме реалността според нашите желания. Например, в покера - там е възможно да изчислим математически шанса да получим флош роял. Но все пак, това не значи, че можем по някакъв начин да контролираме картите, за да получим наистина този флош роял. Вие не можете да набелязвате и да избирате вселени, по същия начин, както не можем да контролираме, дали котката е жива или мъртва.)

 

 

 

 

МНОЖЕСТВО ВСЕЛЕНИ. МУЛТИВСЕЛЕНАТА

 

 

Третият начин за разрешаване на Парадокса на Котката е този на Еверет, наречен множеството-светове интерпретация, който беше предложен през 1957 г. от Хю Еверет. Това е най-странната от всички теории. Тя казва, че вселената постоянно се разделя в една мултивселена от вселени. В една вселена ние можем да имаме умряла котка. В друга вселена имаме жива котка.

 

Този подход може да бъде обобщен така: вълновата функция никога не колапсира, тя просто се разделя. Теорията на Еверет за множеството-светове се различава от Копенхагенската интерпретация само по това, че тя пропуска крайното предположение: колапса на вълновата функция (бел.прев. - колапс - превръщане на вълната в частица). В известен смисъл, това е най-простата формулировка на квантовата механика, но също е и най-тревожната. Последствията от този трети подход са твърде дълбоки. Те са, че всъщност могат да съществуват всички възможни вселени, дори тези, които са странни и привидно невъзможни. (Макар че, колкото по-странна е една вселена, толкова по-малко вероятна е тя.) Това значи, че хората, които са умрели в нашата вселена, са още живи в някоя друга вселена. И тези мъртви хора настояват, че тяхната вселена е правилната, а нашата вселена (в която те са мъртви) е фалшива.

 

Но, ако тези "призраци" на починали хора са все още живи някъде, тогава защо не можем да се срещнем с тях? Защо не можем да докоснем тези паралелни светове? (Колкото и странно да  звучи, Елвис е все още жив в някоя от тези вселени.)

 

Нещо повече, някоя от тези вселени може да бъде мъртва, без живот, но други могат да изглеждат точно като нашата, с изключение на една ключова разлика. Например, ударът на един-единствен космически лъч е малко квантово събитие. Но какво би се случило, ако този космически лъч премине през майката на Адолф Хитлер и предизвика в нея спонтанен аборт, в който нероденият Хитлер умре? Тогава едно съвсем малко квантово събитие, ударът на един-единствен космически лъч, принуждава вселената да се раздели на две. В едната вселена Втарата Световна Война никога не се е случвала и шестдесет милиона души не са умирали. А в една друга вселена ние сме имали опустошенията на Втората Световна Война.

 

Тези две вселени са много далеч една от друга, но въпреки това първоначално те са били разделени от едно съвсем мъничко квантово събитие. Този феномен е бил изследван от писателя на научна фантастика Филип К. Дик в романа му "Човекът във високата кула", където една паралелна вселена се отваря, поради едно-единствено събитие: един куршум се врязва във Франклин Рузвелт и той бива убит от наемен убиец. Това ключово събитие означава, че САЩ не са подготвени за Втората Световна Война и нацистите, заедно с японците побеждават, като си поделят поравно САЩ.

 

Но дали куршумът ще полети или няма да полети - това зависи, на свой ред, от това, дали една микроскопична  искра ще запали барута, което, от своя страна пък, зависи от сложни молекулярни реакции, включващи движението на електроните. Така че, може би квантовите флуктуации (колебания) в барута могат да определят, дали куршумът ще излети или няма да излети, което, на свой ред определя, дали Съюзниците или нацистите ще излязат победители от Втората Световна Война. Тоест, излиза, че няма "стена", разделяща квантовия свят от макросвета. И най-странните твърдения на квантовата теория могат да се врежат напълно реално в нашия свят на "здравия разум". Тези вълнови функции никога не колапсират - те продължават безкрай да се разделят в паралелни реалности. Създаването на алтернативни вселени никога не спира. Парадоксите на микросвета (т.е. да бъдеш мъртъв и жив едновременно, да бъдеш на две места по едно и също време, да изчезваш и да се появяваш на съвсем друго място) сега спокойно навлизат и в нашия свят.

 

Но, ако вълновата функция се разделя постоянно, създавайки изцяло нова вселени в този процес, тогава защо ние не можем да ги посещаваме?

 

Нобеловият лауреат Стивън Уайнбърг сравнява това със слушане на радио в собствения ви хол. Стотици радио-вълни изпълват по едно и също време вашия хол, но вашият радио-приемник е настроен само на една честота. С други думи, вашето радио е "декохерентно" (разделено) от всички други станции. (Кохерентност (последователност, свързаност) имаме тогава, когато всички вълни вибрират в перфектно съзвучие, например, както е в лазелния лъч. Декохерентност има тогава, когато вълните започнат да излизат от фаза, така че вече не вибрират в унисон, в съзвучие.) Всички тези други честоти съществуват, но нашето радио не може да ги хване, защото те не вибрират на същата честота, на която се намираме ние. Те са отделени, т.е. казваме, че са  декохерирали от нас.

 

По същия начин, вълновите функции на мъртвата и на живата котка са декохерирали с течение на времето, отделили са се една от друга. Изводите от това са доста колебливи. В собствения си хол вие можете да съжителствате с вълните на динозаври, пирати, извънземни от космоса и всякакви чудовища. Но, все пак, вие сте в блажено неведение, че споделяте едно и също пространство с тези странни обитатели на квантовото пространство, защото вашите атоми вече не вибрират в унисон с техните.  Тези паралелни вселени не съществуват в някакъв далечен "невър ленд". Те съществуват в собствения ви хол.

 

Навлизането в един от тези паралелни светове се нарича "квантов скок" или "квантово плъзване" и е любим трик на научната фантастика.

 

За да навлезем в паралелна вселена, ние трябва да предприемем квантов скок в нея. (Имаше дори телевизионен сериал, наречен "Плъзгачите", където хората се плъзгаха напред и назад между паралелните вселени. Сериалът започна с едно малко момче, което четеше книга. Тази книга всъщност бе моята "Хиперпространството", но аз не нося отговорност за физиката, стояща зад този сериал.)










 

 

Всъщност, не е никак просто да се скача между вселените. Една от задачите, които понякога даваме на нашите докторанти, е да изчислят възможността човек да премине с квантов скок през тухлена стена и да излезе от другата ѝ страна. Резултатът е много отрезвяващ. Трябва да чакате по-дълго от целия живот на вселената, за да преживеете скок или плъзване през тухлената стена.

 

 

 

 

ГЛЕДАЙКИ В ОГЛЕДАЛОТО

 

 

Когато се погледна в огледало, аз не виждам себе си наистина такъв, какъвто съм точно сега. Първо, виждам себе си около една милиардна от секундата назад във времето, тъй като това е времето, което е нужно на светлината, за да напусне моето лице, да удари огледалото и да влезе в очите ми. Второ, образът, който виждам, в действителност е средно аритметично между милиарди и милиарди вълнови функции. Това средно аритметично наистина прилича много на истинския образ, но не е напълно точно. Около мен има множество мои образи, разпространяващи се във всички посоки. Аз постоянно съм заобиколен от алтернативни вселени, които постоянно се разклоняват в различни светове, но вероятността да се плъзна между тях е толкова малка, че Нютоновата механика изглежда като да е вярна.

 

В тази връзка, някои хора задават следния въпрос: Защо учените просто не направят експеримент, който да определи коя интерпретация е валидната?

 

Ако проведем експеримент с един електрон, всичките три интерпретации ще доведат до един и същ резултат.

 

Следователно, и трите интерпретации са еднакво сериозни, жизнеспособни интерпретации на квантовата механика, базирана върху квантовата теория. Каква е разликата, се определя от  това как обясняваме резултатите. Може би стотици години напред в бъдещето физиците и философите още ще спорят по този въпрос, без да имат някакво решение, защото всичките три интерпретации дават еднакви физически резултати. Но може би има един аспект, по който този философски дебат засяга мозъка - и това е въпросът за  свободната воля, който пък, от своя страна, опира до  моралната основа на човешкото общество.

 

 

 

СВОБОДНАТА ВОЛЯ

 

Цялата ни цивилизация се основава на концепцията за свободната воля, което се отразява в нашите понятия за награда, наказание и лична отговорност. Но съществува ли наистина свободна воля? Или това е един хитър начин обществото да бъде държано заедно, въпреки че това нещо всъщност нарушава принципите на науката? Този спор удря квантовата механика в самото ѝ сърце.

 

Със сигурност може да се каже, че повечето невролози постепенно са дошли до заключението, че свободна воля не съществува, поне не в обичайния смисъл на думата. Ако някои странни поведения на човека могат да бъдат свързани с точни увреждания и дефекти на мозъка, то тогава човекът, според науката, не е отговорен за престъпленията, които може да извърши. Може да бъде твърде опасно да оставиш такъв човек да се разхожда по улиците и той трябва да бъде затворен в дадена институция, но да наказваш някого, понеже е получил мозъчен инсулт или има мозъчен тумор, е грешка, казват учените. Това, от което се нуждае този човек, е медицинска и психологическа помощ. Може би увреждането на мозъка е лечимо (например, като се премахне тумора), и човекът да може да стане продуктивен член на общесвото. Например, когато интервюирах д-р Саймън Бейрън-Коен, психиатър към Кембриджиския университет, той ми каза, че много (но не всички) патологични убийци имат някаква мозъчна аномалия. Сканиранията на техните мозъци показват, че при тях липсва емпатия, когато виждат, че някой друг изпитва болка, и че де факто те могат да изпитват дори удоволствие като гледат как друг човек страда (при такива индивиди амигдалата и нуклеус акумбенс, центърът на удоволствието, се активират, когато гледат филми, показващи хора, които изпитват болка). Изводът, който правят някои от това, е, че тези хора не са наистина отговорни за своите ужасни действия, въпреки че те би трябвало, все пак, да бъдат отделени от обществото. Те се нуждаят от помощ, а не от наказание, защото имат проблем с мозъка си. В известен смисъл, те дори може да не действат със свободна воля, когато извършват своите престъпления.

 

Един експеримент, извършен през 1985 г. от д-р Бенджамин Либет, поставя под съмнение изобщо съществуването на свободната воля. Да кажем, че сте поискали от участниците да поглеждат часовник и след това да отбелязват точно кога са решили да мръднат пръста си.

 

 

ЕЕГ-сканирането може да определи кога точно мозъкът взима това решение.

 

Когато сравните двете времена, вие ще намерите едно несъответствие.

 

ЕЕГ-сканиранията показват, че мозъкът реално взема своето решение около триста милисекунди, преди човекът да е узнал за него.

 

Това значи, че в определен смисъл, свободната воля е нещо неистинско. Решенията се вземат предварително от мозъка, без намеса на съзнанието, а по-късно мозъкът се опитва да прикрие това (както и прави), като твърди, че решението е съзнателно.

 

Д-р Майкъл Суини заключава: "Откритията на Либет предполагат, че мозъкът знае какво ще реши човека, преди самия човек... Светът трябва да направи преоценка, не само на идеята за разделението на движенията между волеви и неволеви, а и на самата идея за свободната воля."

 

Всичко това изглежда показва, че свободната воля, крайъгълният камък на обществото, е една фикция, една илюзия, създадена от нашия ляв мозък.

 

Така че, ние дали сме господари на собствената си съдба, или сме просто пионки в една измама, възпроизведена от мозъка?

 

Има няколко начина да подходим към този щекотлив въпрос.

 

Свободната воля е в разрез с философията, наречена детерминизъм, която казва простичко, че всички бъдещи събития са определени от законите на физиката. Според самия Нютон, вселената е някакъв вид часовник, цъкащ от началото на времето и подчиняващ се на законите на динамиката. Следователно, всички събития са предвидими.

 

 

Въпросът е: Ние част от този часовник ли сме? Предопределени ли са всички наши действия?

 

Тези въпроси имат философски и теологични последствия. Например, повечето религии се придържат към някаква форма на детерминизъм и предопределеност. Тъй като Бог е всемогъщ, всезнаещ и вездесъщ, Той знае бъдещето, а оттам - бъдещето е определено преди време, предварително. Той знае, дори преди да се родите, дали ще отидете в Рая или в Ада. Католическата църква се разделя на две точно по този въпрос, по време на Протестантската революция. Според Католическата доктрина по онова време, човек е можел да промени нечия крайна съдба с индулгенция, обикновено изпълнявана чрез щедри финансови дарения за Църквата. С други думи, детерминизмът, предопределеността биха могли да бъдат променени от размера на вашия портфейл. Мартин Лутер специално подчертал злоупотребата на Църквата с индулгенциите, когато закачил своите 95 Тезиса на вратата на църквата през 1517 г.,което задействало Реформацията на протестантите.  Това било една от главните причини, поради които Църквата се разделила наполовина, причинявайки с това милиони жертвани животи и опустошаване на цели области в Европа.

 

Но след 1925 г. неопределеността била въведена и във физиката, посредством квантовата механика.

 

Изведнъж всичко станало несигурно, всичко, което бихте могли да изчислите, било само  вероятности. В този смисъл, може би свободната воля наистина съществува, и тя е проява на квантовата механика. Затова някои твърдят, че квантовата теория всъщност е дала нов  живот на концепцията за свободната воля.

 

Детерминистите обаче отвръщат на удара, твърдейки, че квантовите ефекти са изключително малки (на нивото на атомите), прекалено малки, за да имат изобщо някакво влияние върху  свободната воля на големите човешки същества.

 

Днес ситуацията всъщност е доста объркана.

 

Може би въпросът "Съществува ли свободна воля?" е същото нещо като въпроса: "Какво е животът?"

 

Откриването на ДНК направи въпроса за същността на живота неактуален. Но днес ние осъзнаваме, че този въпрос има много пластове и усложнения.

 

Може би същото се отнася и за свободната воля, и може би има много видове такава.

 

 

Ако е така, то самата дефиниция на "свободната воля" става двусмислена.

 

Например, един от начините да определим свободната воля, е да се запитаме, дали поведението може да бъде предсказано. Ако свободната воля съществува, тогава поведението не може да бъде определено напред във времето, т.е. предсказано. Да речем, че например гледате филм. Сценарият е напълно определен, без никаква свободна воля. Т.е. филмът е напълно предсказуем.

 

Но нашият свят не може да бъде като филм - по две причини.

 

Първата, както видяхме, е квантовата теория. Филмът представя само една възможна времева линия.

 

Втората причина е Теорията на Хаоса.

 

Въпреки че класическата физика казва, че всички движения на атомите са напълно определени (детерминирани) и предсказуеми, на практика е невъзможно да се предскажат техните движения, защото има прекалено много атоми. И най-малкото смущение, предизвикано от един-единствен атом, може да породи верижна реакция, която по-натам да създаде огромни нарушения.

 

Помислете за климата. По принцип, ако знаете поведението на всеки атом във въздуха, вие бихте могли да предскажете времето с един век напред, стига да имате достатъчно голям компютър. Но на практика това е невъзможно. Само след няколко часа времето става толкова бурно и сложно, че всяка компютърна симулация се оказва напълно безполезна. Това създава така наречения "ефект на пеперудата", което значи, че дори едно трепване на пеперудени крилца може да причини съвсем малки вълни в атмосферата, които на свой ред да се разраснат и да ескалират до гръмотевична буря. Така че, щом дори пляскането на пеперудени крилца може да създаде гръмотевични бури, то надеждата за точно предсказване на климатичното време е твърде несъстоятелна.

 

Нека сега се върнем към мисловния експеримент, описан от Стивън Джей Гулд. Той ме помоли да си представя Земята преди 4,5 милиарда години, когато се е родила. Сега си представете, че по някакъв начин бихте могли да създадете с въображението си точно копие на Земята - и го оставете да се развива.

 

Ще бъдем ли ние тук, на тази различна Земя, след 4,5 милиарда години? (т.е. в настоящия  момент)

 

Благодарение на квантовите ефекти или на хаотичната природа на климата и океаните, човек може лесно да си представи, че човечеството никога не би се развило точно в същите същества, върху същата версия на Земята.

 

Така че, в крайна сметка, изтлежда, че комбинацията от неопределеност и хаос прави невъзможен един съвършено детерминиран (точно определен) свят.

 

 

 

КВАНТОВИЯТ МОЗЪК

 

Този дебат се отразява също и на инженеринга на изкуствения мозък. Ако посредством инженеринг можете да създадете успешно мозък от транзистори, този успех ще означава, че мозъкът е детерминиран (точно определен) и предсказуем. Питате го някакъв въпрос и той отговаря точно същия отговор. В този смисъл компютрите са детерминирани, тъй като те винаги дават един и същ отговор на един и същ въпрос.

 

Така че, изглежда, че имаме проблем.

 

От една страна, квантовата механика и теорията на хаоса твърдят, че вселената не е предвидима, и че по тази причина, изглежда, че свободната воля съществува. Но създаването на изкуствен човешки мозък, направен от транзистори, по дефиниция би било предвидимо. Тъй като изкуственият мозък теоретично е идентичен с живия мозък, то тогава човешкият мозък също е детерминиран и свободна воля не съществува.

 

Ясно е, че това противоречи на първото твърдение.

 

Една малка част от учените твърди, че вие не можете да създадете автентичен изкуствен мозък, и дори че не можете да построите мислеща машина - поради квантовата теория. Мозъкът, казват те, е квантово устройство, а не просто сбор от транзистори. Следователно - създаването на изкуствен мозък е обречено на неуспех.

 

В този лагер е физикът от Оксфорд, д-р Роджър Пенроуз, авторитет по Айнщайновата Теория на относителността, който твърди, че може би квантови процеси са отговорни за съзнанието на човешкия мозък. Пенроуз започва с думите, че математикът Курт Гьодел е доказал, че аритметиката е непълна; това значи, че в аритметиката има верни твърдения, които не могат да бъдат доказани, с помощта на аксиомите на аритметиката. Подобно на това, не само математиката е непълна, а и физиката. Твъдейки, че мозъкът в основата си е квантова машина, той заключава, че има проблеми, които никоя машина не би могла да разреши, поради Гьоделовата Теорема за непълнотата. Хората, обаче, могат да създадат смисъл от тези главоблъсканици, използвайки интуицията. По същия начин, изкуствено създаденият мозък, независимо колко сложен би бил той, си остава просто сбор от транзистори и проводници. Вие можете да предвидите точно бъдещото поведение на такава детерминирана (точно определена) система, поради добре известните ни закони на динамиката. В една квантова система, обаче, на самата система е присъща непредсказуемостта. Всичко, което можете да изчислите, са вероятностите нещо да се случи, поради принципа на неопределеността. Ако се окаже, че изкуственият мозък не може да възпроизведе човешкото поведение, то тогава учените ще бъдат принудени да признаят, че си имат работа с непредсказуеми сили (т.е. квантовите ефекти в мозъка).

 

Д-р Пенроуз твърди, че вътре в неврона има микроскопични структури, наречени микротубули, където преобладават квантовите процеси. В настоящия момент няма консенсус по този въпрос. Съдейки по реакциите, които предизвика идеята на Пенроуз, когато беше обнародвана, можем със сигурност да твърдим, че по-голямата част от научната общност е скептична по отношение на неговите изводи. Все пак, науката никога не се е водела от популярността на дадена идея, а само от проверими, възпроизводими и доказуеми теории.

 

 

Що се отнася до мен, аз вярвам, че транзисторите не могат да моделират наистина всичките поведения на невроните, които извършват едновременно аналогови и дигитални изчисления. Ние знаем, че невроните са твърде многообразни. Те могат да имат „течове“, да прекъсват захранването, да стареят, да умират, и са чувствителни към околната среда. Според мен, това предполага, че сборът от транзистори може само приблизително да наподоби поведението на невроните. Например, както видяхме по-рано, когато разглеждахме физиката на мозъка, ако аксонът на неврона изтънее, тогава той започва да допуска течове и да не пренася добре химичните реакции. Някои от тези пропуски или засечки може да се дължат на квантови ефекти. Ако си представите неврони, които са по-тънки, по-гъсти и по-бързи, тогава квантовите ефекти ще станат още по-очевидни. Това значи, че дори и за нормални неврони може да има проблеми с пропуски (течове) и нестабилности, и тези проблеми ще съществуват едновременно в класически, и в квантов смисъл.

 

В заключение, изкуствено създаденият мозък-робот ще бъде добро, но не съвършено копие на човешкия мозък. За разлика от Пенроуз, аз мисля, че е възможно да се създаде детерминиран робот от транзистори, който ще има съзнание, но няма да има свободна воля. Той ще премине успешно Теста на Тюринг. Но мисля, че между такъв робот и човешките същества ще има разлики, дължащи се на онези малки квантови ефекти.

 

Накрая, аз мисля, че свободната воля вероятно съществува, но че тя не е свободната воля такава, каквато я виждат твърдите индивидуалисти, които твърдят, че са пълни господари на съдбата си. Мозъкът се влияе от хиляди несъзнавани фактори, които ни предразполагат да правим определени избори предварително във времето, макар да мислим, че сме ги направили самите ние. Това не означава непременно, че сме актьори във филм, който би могъл да бъде превъртан по всяко време.

 

Краят на филма все още не е написан, по този начин строгият детерминизъм е разрушен от една фина комбинация от квантови ефекти и теория на хаоса.

 

В края на краищата, ние все още сме господари на съдбата си.


...

Източник: Kaku, Michio. The Future of the Mind: The Scientific Quest To Understand, Enhance and Empower the Mind, Appendix

 

...

 

Превод: Соня Петрова - Аеиа



публикувано на: 18 септември 2016 г.

...



Подобни статии:



М-ТЕОРИЯТА И ЕДИНАДЕСЕТОТО ИЗМЕРЕНИЕ: ВСЕЛЕНАТА Е СИМФОНИЯ ОТ СТРУНИ


НАХАПАНАТА ЯБЪЛКА – ИЛИ ЗА ПОБЕДАТА НА ИНТЕЛЕКТА


АЛБЕРТ АЙНЩАЙН: ЕДИН И СЪЩ ЕЗИК ОЗНАЧАВА ЕДИН И СЪЩ УМ


АЛБЕРТ АЙНЩАЙН: ОБЩЕСТВО И ЛИЧНОСТ




ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО, КОГАТО ПРЕБИВАВАШ В „КВАНТОВИЯ АЗ“


....