Yoga_Online

Морава Борисова: СПИРИТИЗЪМ - МИСИЯ ВЪЗМОЖНА?





Няколко встъпителни думи от сайта:

 

Мозъкът ли дава правилните отговори при спиритични сеанси или някаква друга „сила“?

Госпожа Морава Борисова споделя с нас една своя нестандартна опитност в неизследваните дебри на Духа. Написана в неподражаем и безкрайно увлекателен стил, настоящата, напълно реална история, поставя куп въпроси, още повече, че госпожа Морава Борсова, човек с богат жизнен опит, високо образование и несъмнено здравомислие, казва за самата себе си, че е абсолютен скептик и човек, който никога не се е занимавал целенасочено с окултни и други езотерични дейности. Извън интересната фактология, този своеобразен разказ ни пренася в една действителност по начин, достоен за най-добрите разказвачи от световно ниво и същевременно напомня за вече забравените разкази край огнището вечер – когато хората са се събирали и най-надарените и сладкодумни жени и мъже са разказвали на другите свои или чужди, необясними с ежедневната логика преживявания . С голяма благодарност към госпожа Морава Борисова!

...

 

 

                Минаха доста години от смъртта на майка ми, а аз все още не мога да си обясня мистерията, свързана както с нейното заболяване, така и най вече с намирането на трупа й. Тъй като в селото, в което живея, всички ме познават и знаят за нашия случай, ще си позволя да не цитирам точните имена, както на населеното място, така и на лицата, пряко или косвено свързани с него. Но с уговорката, че нищо измислено няма и фактите са точно такива, каквито ги описвам.

                Когато била малко дете, майка ми, ще я нарека Павлина, имала няколко припадъка. Тогава доктори по селата не е имало и лечението се извършвало от знахари и баячки. Та една от баячките извършила над невръстното дете ритуала “запайване”. Как точно се прави това не мога да знам, но тя получила забрана да не вкусва алкохол през целия си живот. И тя стриктно изпълняваше тази забрана.


След като се омъжила за баща ми и се сприятелили със семейството на лекаря, който по това време бил назначен в моето село, се консултирали с него. Той предположил, че тези припадъци вероятно са от епилепсия, но тъй като тя нямала повече оплаквания, не било предприето никакво лечение. В интерес на истината, обаче, трябва да кажа, че майка ми през целия си живот имаше проблеми с нервите - бързо изпадаше в депресия, срадаше от болезнена ревност и благодарение само на широкото сърце и спокойствието на баща ни, не се получи сътресение в нашето семейство. Още повече, че тя лично и самостоятелно, щом почувстваше някакво влошаване, веднага търсеше психиатрична помощ. Неколкократно е била в психодиспансера в окръжния град за по двадесетина дена и често ходеше на почивки в Банкя, Хисаря, Момин проход и т.н.


                Грижата за семейството й и децата й беше пословична. За да е полезна и за да ни угоди, беше готова през иглени уши да мине. Не изпитваше страх от нищо. Освен, че ни е гледала сама почти седем години, докато баща ми е бил войник, а по-късно участник в отечествената война, то и после, когато имаше мъжова подкрепа, тя не намали ни на йота да доминира в грижата си за нас. През лютата зима на 1954 год. бях ученичка в окръжния град и трябваше родителите ни да доставят брашно на фурната, за да можем да си купуваме хляб. Бях останала без купони точно по времето, когато беше спрян единствения рейс до града. Майка ми се натръгнала с чувал брашно, натоварен на детска шейна и пеша изминала 35-те километра до града. На връщане пък взела газ за лампата и пак пеша до село. Въпреки кучешкия студ, въпреки преспите и риска да бъде нападната от вълци.


                Имаше завършено основно образование, но беше твърде начетена за времето си. Четеше непрекъснато вестници, списания, романи и помнеше всичките стихотворения на Ботев, на Вазов, на Петьофи. Не само ги помнеше, но все намираше повод да ги рецитира. Сложи в скута си някое дете, независимо нейно внуче или чуждо и почва да пее или да разказва.


                Кусур, обаче, й беше липсата на каквато и да е дипломатичност. Каквото й беше на сърцето - това и на устата. Хората я уважаваха заради честността й, заради готовността на всеки да помогне, но малко бяха тия които я обичаха истински, именно заради характера й. Е, тя беше зодия “ЛЪВ” и трябваше винаги да е у “връх клонче”.


Докато беше жив баща ни проблеми някакви големи не сме имали. Омъжихме се със сестра ми – тя в окръжния град, аз в същото село. И двете имаме висше образование, затова майка първоначално не беше баш съгласна с избора ни на съпрузи, но после се примири. Зетьовете я уважаваха, посрещаха я подобаващо, когато ни идваше на гости, подаръци й правеха за всеки празник.

    
            Татко почина внезапно. Макар, че страдаше дълго време от сърце и диабет, той си работеше най усилено, пиеше си лекарствата и дума не даваше да се издума, че е болен. Караше мотор “ИЖ” с кош и този ден отишли на лозето с майка ми да копаят. Още с първите копки той само казал: ”Я, па я “- отместил се малко, легнал на земята и.......захъркал. Тя викала за помощ, но всуе! Разрив на сърцето!

    
            От тогава тя се промени тотално. Вече не търсеше медицинска помощ, а кръвното й беше много ниско. Често по-цели дни получаваше сърцебиене и й установиха пароксизмална тахикардия. Подновиха се припадъците, макар и редки, които лекарите приписваха на ниското кръвно. Уплаши ли се тая жена, какво стана с нея един Бог знае. Все повтаряше и все ни уверяваше. “Не съм я уморила баща ви “. Това може би беше реакция на думите на сестра ми, която в деня на смъртта на татко я упрекна, че макар и да знае, че той не е добре със здравето, все го кара да работи.

    
            От нейния, до моя дом имаше повече от километър, аз самата по това време, за което искам да ви разкажа, се бях вече пенсионирала, но гледах момиченцето на дъщеря ми, която беше студентка. Грижех се за майка ми, колкото ми позволяваха силите. Предното лято бех прекарала инфаркт и на три пъти лежах в болница за по двадесетина дена. После почти цялата зима се възстановявах. Макар и не съвсем добре здравословно, всеки ден качвах колелото, и й носех нещо за ядене. На другия ден, като отида, го намирах непокътнато. Тя вземаше добра пенсия и си купуваше шоколадови бонбони “Амфора”, и безалкохолно питие “Малина” и това само ядеше, въпреки мойте постоянни настоявания, даже гюронтии. Пред мазето имаше камара от празни кутии от бонбоните.

    
            Иначе продължаваше да ходи по полето – на лозето, на бостана. Често идваше у дома и само тогава успявах да я нагостя с манджа. Сестра ми още работеше в града като учителка и почти нямаше възможност да си идва на село. Затова грижата и отговорността си бяха изцяло мои. Всяка божа вечер и звънях по телефона да се информирам как е. Дежурният й отговор беше: “Добре съм, мамо, гледкам телевизия!”


Така изкара няколко години, като предишните проблеми с нервите й като че ли беха отзвучали. Не я виждах почти никога ядосана, идваше често у нас и се опитваше да надживява самотата, като помагаше на комшиите:


- Ванчее, ако имаш днеска много работа, дай я шъ ти изкарам козите на паша.


- Васкоо, набрала съм из двора тревица - щеш ли я за стоката?


Слагаше в джоба си десетина бонбона, или завиваше в хартия някакви плодове и разнасяше на бивши колежки и приятелки. Обяснявах си това с желанието й да не се лишава от социални контакти и да получи някаква благадарност от хората.


На всичките ми покани да се премести да живее у дома отказваше категорично - как така ще си замине дома, нали циганите всичко ще окрадат. “Пък то, мамо, на мен нищо вече ми не требва- всичко е за вас със сестра ти.”


До Великден 1995 год. В петък вечерта преди празника бех замесила за козунаци и като никога, не й звъннах по-телефона за така наречената от нас “вечерна проверка.” Това ще се случи още веднъж и пак ще бъде фатално и то окончателно. На сутринта в събота взех неколко перашки, един козунак, качих колелото и отидох до тех. Вратницата заключена и ключа го нема. Помислих си, че е изкарала козата до козарника, затова закачих плика на бравата и бързо отидох до мястото, където сутрин събират козите, които се пасяха на зареда. Ни кози, ни жив дявол, а от майка ми ни следа! Върнах се и заразпитвах комшиите, дали са я виждали. Никой нищо не знаеше. Вътре в стаята леглото и беше оправено. Помислих си в началото, че е отишла я до лозето, я до бостана и по некое време ще се прибере. Затова много-много не се разтревожих. Още повече, че тя имаше адет често да ходи на лозето – има-нема работа отиваше да го нагледа - случвало се е да тръгва в 2 часа през нощта, като се проспи и се сети за нещо си и до изгрев слънце се е върнала. Удържаше на дълго ходене, за разлика от мен. Спомням си, веднъж ходихме заедно да садиме бостан, на 3-4 километра от село и то на един баир. Аз едва се добрах до първите къщи и седнах на една пейка да си почина, а тя ми вика. “А ти поседи, почини, па я шъ стигна до дом да взема малко тиквено семе и шъ заскачкам пак до бостана да го насадя!!!”.


Оставих козунака и яйцата в стаята й и се прибрах у дома. Неколко пъти през деня и звънях, но не се обади. Към 4-5 часа следобед пак отидох в тех и от нея - ни вест, ни кост. Обадих се веднага на мъжа ми, който по това време работеше към сондите и се намираше на около 60 км. от село. Звъннах и на сесра ми и на дъщеря ми. Бях доста уплашена и притеснена. За час време всички бяха тук - Зетьовете с колите, сина ми с “ИЖ”-то и тръгнахме да я търсиме. Обиколихме всички места, дето се предполагаше, че може да бъде. Нищо!!! Викахме като луди из полето- майкооо, майкооо, надничахме в канавки и дерета, на гробищата ходихме- нищо! Събудихме една жена, за която се говореше, че може да гледа на боб. Тя казала, че ще я намерим. Напразно търсихме до към 4 ч. сутринта.


Дъщеря ми свали златния си пръстен и се опита да го ползва като махало, за да разбере има ли некакъв шанс да я намерим. Пръстена също и отговори, че да, ще я намерим на другия ден. Аз хич не вярвах на тия, според мене дивотии, но в такива случаи човек се хваща като удавник за сламка. За да е сигурна, че отговорите на махалото са верни, дъщеря ми задаваше и съвсем банални въпроси, като например има ли бензин в колата.


Почивахме само около час време и на разсъмване пак тръгнахме да я търсим. Този път с нас тръгнаха и някои от комшиите и се разделихме на групи. Към 10 часа една от колите настигна нашата група и ни казаха, че майка се е намерила. Била вече приета в болницата в окръжния град и човек от автобуса казал това. А е намерена паднала от скала и цялата посиняла във водите на малък язовир. Сутринта рано някакъв човек тръгнал за гъби и видял, че нещо се червенее във водата /тя била облечена с червена жилетка /. Измъкнал я на брега, и повикал бърза помощ. Това село, в което беше намерена, се намира на не по-малко от 18 км. от нашето.


Когато пристигнахме в болницата не можахме да я познаем - толкова беше посинела и подута в лицето от падането.


Като я изписаха и я прибрах у дома, я разпитах какво е правила толкова далеч от село. И тя ми разказа, че предния ден - още в петък я срещнал един комшия още преди обед и й казал “ Павлинооо, бегай да си прибереш яренцата, че козата ти се е окозила на полето. Две яренца са и другите кози заминаха надалече, а само твойта е останала там, като и посочил местността. Повярвала горката, а козата в действителност беше ялова. Взела по-голяма чанта да сложи в нея яренцата, взела си и чадър и тръгнала. Цял ден и цяла нощ вървяла. Докато паднала.


Този комшия, дето така се беше подиграл с нея, след някоя и друга година се обеси. Не отидох и свещ да му запаля.


- Майко, викам и, - как ходи цяла нощ - не те ли беше страх, не беше ли тъмно?


- А,а,а не съм ходила целата нощ, през нощта си бех дом, спах си у кревата.


Като чух тия приказки разбрах, че нещата вече са сериозни, че не трябва никак да я оставяме без надзор и да не и позволяваме никъде да ходи сама. Бабини деветини!!! Намираше начин малко да се разсееме и веднага излизаше. Напълни една кофа със суха шума и рече на комшиите, които бехме помолили, ако я видят да излиза, да ни звъннат :” Шъ ида да я изхвърла на боклука къде барата”. Така се загубва още два пъти, но бързо я усещахме и я намирахме недалеч. Върви си жената напред и колкото да й обясняваш, че това не е пътя за дома й, тя си държи на своето и продължава напред. “ Напред Дунке, назад връщане нема.”


                Водихме я на лекари, но всички казваха, че това е от възрастта и няма с какво толкова да й помогнат. Дадоха й хапчета заради ниското кръвно и некакъв цинаризин, мисля. А и общото й състояние не ни тревожеше толкова- говореше си най – съвестно, десетки пъти съм се опитвала да проверявам психическото й състояние и ми се струваше напълно адекватна. Не беше забравила нищо от миналото, но и настоящето не й беше проблем. Говореше си напълно нормално, не ни бъркаше имената, помнеше ни телефоните, датите на раждане, от къде какво е взела в заем и трябва да върне. Това много ни заблуди, и като се договорихме с нея и тя обеща, че няма да излиза никъде сама, си позволявахме за известна част от денонощието да я оставяме без надзор.


А, не е трябвало! Но и как да я спреш? До като я държах у дома и спехме на спалнята - между нас детето, тя ставаше нощем към 2 часа и излизаше навън. Ако се събудя навреме питам-“Майко, къде тръгна?” –“Отивам да пишкам”! Чакам да се върне - няма я. Изхвърчавам бързо навън - няма я никъде никаква. Настигам я некъде по пътя за нейния дом. –“ Къде тръгна, ма майко?” – Ами наспах се, мамо, и отивам да си дам на кокошките да ядат.” Върни се, ма жена, върни се и почакай да се съмне, па тогава върви къде ще вървиш.” Едва я връщам да легне отново. Но тези еженощни дежурства започнаха сериозно да ми влошават здравето и се подновиха стенокардните пристъпи. На 14 август отново бех приета в болница със съмнение за втори инфаркт. Слава Богу – размина се!


                Освен за майка си и за детето, се налагаше да се грижа и за сляпата си свекърва. Добре поне, че нейната къща беше в нашия двор. А и никъде не излизаше, та поне с нея немах такива проблеми. Но грижите и за нея ми отнемаха време и сили.


                 Затова, грех ми на душата, си помислих да се опитам да настаня майка си в старчески дом. Имаше такъв в нашата община, и директор на дома беше една наша далечна роднина и то от страна на майка ми. “С удоволствие бих я приела, дори да е на легло, но щом излиза навън и се губи, не смея по никакъв начин да я приема. При нас режимът е свободен, не заключваме входа и не мога да поема такава отговорност.”


                Не ми оставаше нищо друго, освен да извикам сестра ми и двете да решим какво да правим от тук насетне.


                Тя дойде някъде в края на м. Октомври. На Рангеловската задушница. Ходихме на гроба на татко и привечер седнахме при майка да си поговорим. Тук трябва да спомена, че сестра ми се увличаше от окултните науки, ходеше по врачки, молеше се на Господ и Богородица, изучаваше източните религи. Доста пъти беше присъствала на спиритически сеанси и беше се научила как точно се извършват.


                 Затова сега предложи да извика духа на баща ни и него да попита какво да направиме.


                И сега ще ви опиша какво точно се случи:


                Майка лежи на леглото си и чете вестник. Аз съм седнала в краката й и съм опряла гръб в стената. Сестра ми на масата запалила свещ, открехнала вратата и оставила чаша с вода. На разграфиран лист в кръг е нанесена азбуката. Тя държи игла на един конец около петнадесетина сантиметра дълъг. Поставя иглата в средата на кръга и “ извиква духа на татко” Аз съм взела тетрадка и химикалка и започвам да записвам въпросите и отговорите.


                Почнали - непочнали сеанса, майка явно се ядосва на дивотиите ни. С жест на ръката и сочейки сестра ми иска да каже, че сме откачени. “ Знам, че сте слободни - дръти жени да се излагате така. Езък ви за висшето образование! Подмести се Мони, да стана, да ида да си затворя кокошчиците, па вие и с гявола приказвайте ако щете!”


                 Сестра ми започва въпросите, а аз записвам. Казва ми какво разчита на кръга. Стига и до въпроса – какво да правим с майка. “Отговорът “ е “Нема да я пращате в старчески дом, че ще се загуби. До един месец майка ви ще умре“.

 

Тук се питаме и двете, че от какво ще умре, ако е верно това, което се изписва и започваме да гадаеме, че я ще хване некой грип и ще направи некое усложнение. Но въпросите продължават.

               
                “Татко, да взема ли майка в града в моя апартамент”. пита сестра ми.


                “Нема да я взимаш, че ще ти запали апартамента!”


Тук аз кипвам, бишкам тетрадката и химикалката и, плачейки, казвам на сестра ми. “ Сестро, спри!!. Стига си ми играла театър! Целия този фарс е да ми кажеш дипломатично, че не желаеш да гледаш майка. Е, добре, разбрах, нема нужда повече да ме убеждаваш. Аз си знам орисията и колкото мога, ще си я гледам. Дано само не я изпреваря за оня свет.


                Сестра ми също изплаква :”Како, така ми се изписва, така го казвам, моля те, не се сърди.” Само, че аз съм вече твърде наранена за да “ми мине”- ставам и си отивам у дома.


                Сестра ми също си замина на другия ден в неделя, тъй като в понеделник трябваше да бъде на работа и аз отново си поех задължението, колкото мога да се грижа за майка. Вече трудно я предумвах да я изкъпя и да я преоблека. Тя отказваше с мотива, че си може сама и не иска да ме “сатрива”. Един ден не изтърпях и за да я съблека се наложи да й скъсам коланчето на роклята. А освен, че перех всеки ден замърсените и гащи и комбинизони, налагаше се и винаги да ползвам белина, че тя вече не задиряше за хигиената след малка и голяма нужда, а ежедневно се срещаше с чужди хора. Или както баща ми навремето казваше, обичаше да “фитка”.


                 Минаха се двадесетина дена от идването на сестра ми. Някъде към 21-22 Ноември сутринта телефона ни звъни на пожар. Вдигам и ми се обажда кметицата на едно село, дето се намира на над 20 км. от нашето. “Вие ли сте Мона”, -пита ме тя. “Намерихме майка ви в безпомощно състояние до шосето под едно дърво. Тя ни каза телефона ви, името ви, каза ни от кое село е и елате да си я приберете по-бързичко, че дрехите са и почти мокри.”


                Съпругът ми намери веднага кола и с един приятел я докараха. Питам я: “ Майко, като снощи говорихме по телефона и ти каза, че вече ще си лягаш, какво правиш на 20 км. от село?.” Ми имаше малко боклучец у кофата и рекох да го изхвърля, доде не се е стъмнило ептен, па после сигурно съм се объркала”. Пак задавам същия въпрос- “Как ходи цела нощ, като навън приръмва дъждец и целата си мокра?” А, не съм ходила нощеска, нощеска си спах у кревата!”- повтаря същото, както и предния път.

          
      - Сега, никакво ходене у вас - всичко да изкрадат нема да те интересува. Дом ще седиш и нема да
мърдаш. Преобличам я с мой дрехи, изваждам нова ватенка на мъжа ми, че и горната и дреха е мокра, давам и профилактично хапчета. Цяла седмица седя у дома без да си ходи. Не я пусках дори из улицата. Това я притесни най-много и взе да се моли : “А, да ида да ви купа хлеб на фурната”. Чувстваше се като в затвор, но знаеше, че при мен боята няма да й мине, затова взела да се моли на мъжа ми “А, пущете ма да си ида да си спя дом. Деням шъ доваждам у вазе, ама нощем сакам да съм си у назе.”


                 Към края на седмицата мъжът ми отиде у майкини, заедно с един нает циганин да й чисти двора - изкореняваха изсъхналите дървета, събираха бурените, да приготвят двора за оране. Хайде ще заведа и майка там - зер има хора – няма къде да ходи. Да си види дома, да и мине мерака. Към 4 часа  мъжът ми се връща заедно с другия човек, слагам им да се нахранят и питам за майка. “ Ми, запалих и печката, пуснах я до центъра да си купи бонбонки и малинка, прибра се и каза че ще си спи дома си. Затова аз съм заключил вратницата, ето го ключа в мене, а портата съм подпрял с един грамаден камък- нема как да го подмести за да излезе. Пуснала си е телевизора и гледа някъкъв сериал. Утре сутрин пак ще ходим да довършим работата”. Тази вечер отново НЕ Й звъннах по телефона.


                 На сутрината мъжът ми отиде пак у тях и след малко звъни –“Бабичката я няма- не е спала тук. Леглото и е оправено и я няма никде никаква.”


                 Отново звъня по близки и познати, отново събирам всички роднини и пак се започва едно търсене!!!


                Обикаляме всички кътчета, където се съмняваме, че може да бъде. Синът ми с мотора минава по два и три пъти по всички пътища из селското землище. Оставяме човек на телефона да не би от някъде да се обади некой, както е ставало друг път. Напразно. От баба Павлина нито следа. Огласихме тупрака от викове “Майкооо, майкооо”, но напразно. Търсихме цял ден и цяла нощ, прибрахме се капнали. Колкото и да не съм вярваща се съгласих да тръгнем по врачки.


                Знам, че всеки човек скърби, когато близък човек почине, независимо млад или стар. Но не, нямате представа какво нещо е да не знаеш какво става с този твой близък. Жив ли е умрял ли е, паднал ли е някъде и очаква твоята помощ?! Търсиш всички възможни начини да разбереш къде е, като почти се примиряваш, че може и да е умрял. Единствената мисъл, която ти остава е “Боже, помогни да я намерим! “


                Както сестра ми така и аз посетихме поне десетина врачки, които беха известни в нашия край. Повечето от тях казаха, че е жива и ще се намери. Затова обиколихме болници и лудници в 3 окръга, но нищо, нищо! Дните минаваха и след седмица заваля сняг. Всеки ден ходех на различни места, близките ми също. Сестра ми до обед на училище, а след това хваща рейса и право на село да обикаляме землището заедно. По едно време даже се уплаших за себе си, казах си, както съм тръгнала сама из тоя снег и с това болно сърце, ако и аз падна някъде, ега ти кашмера. Обявихме я за общонационално издирване, но право да ви кажа, полицията не си мръдна пръста. Цъкаха с език, съчувстваха ни, но до тук. Не ни помогнаха поне малко в издирването. Така минаха повече от 20 дни.


Бех вече почти сигурна, че е мъртва, но нито една нощ не можах да заспя като човек. Само завлека очи за миг и се стряскам. А наближаваше Коледа.


                Като проверихме от къде все пак е излязла, като беше заключено, установихме, че камъка на портите си стои непокътнат, но комшийка една я видяла, как е дърпала горния край на портеното крило и успяла да се провре в зирката. И пак с кофата за боклук! Е не можем да й отречем, че беше чисница, често метеше двора и тротоара, пък какви цветя отглеждаше - всички им се радваха.


                От центъра на селото до къщата й можеше да се прибере по три преки улици. И представете си, че в деня в който беше изчезнала, се оказа, че и от трите улици я били видяли. Даже си говорели с нея. Една жена даже я била “почерпила “ с мекичка. Да се смееш ли, да плачеш ли. Затова оправдавам съдебната система, че никога не вярва само на свидетели, а търси веществени доказателства.


В петък вечерта, срещу Бъдни вечер почаках мъжът ми и синът ми да излязат из село. Мъжът ми ходеше в пенсионерския клуб да играят карти, а синът ми беше още ерген. Взех решение да се опитам аз самата да се свържа с духа й и да опитам и този начин. Бех гледала вече - както сестра ми, така и други гледачки как въртят конеца.


Приготвих всичко необходимо - свещ, чаша с вода, разграфиран кръг на който е нанесена азбуката, игла с конец... Излязох на терасата, паднах на колене, започнах да се кръстя и задавена от сълзите си се помолих на Бог.


“Господи, Исусе Христе, утре е Бъдни вечер, в неделя е Рожденият ти ден. На този светъл ден помогни ми да открия майка си, помогни ми, иначе и аз ще умра. Толкова ли съм грешна Господи, че си ми изпратил такова тежко наказание. Не съм научена да вярвам в Бог, но грехове страшни не съм вършила. Майчице, Света Богородице, помоли синът си да ми изпрати просветление да намеря моята майчица.”


Влязох вътре, открехнах прозореца /за да влезе духът/ и седнах на масата да извършвам ритуала.Първите ми думи бяха да извикам духа на майка си. Повторих това три пъти.


-Майко, ако духът ти е тук и ме чуваш, застани тук, между очите ми и гледай в тая игла. С мойте очи гледай, майко и насочи иглата така, че да разбера къде си и да те намеря. Нали не искаш и аз да умирам?!


В този момент усещам, че ме обхваща страшен студ. Започвам цялата да треперя. Уж подовото отопление е включено, но от струята от открехнатия прозорец, от какво ли, но аз вече съм така замръзнала, че зъбите ми тракат. Хващам конеца и иглата започва да играе по хартията. Сега ще предам подробно всички въпроси, които зададох и всички отговори, които получих:


- Майко, кажи ми сега жива ли си или си умряла.


- Умряла съм.


Повтарям въпроса и получавам същия отговор. Впрочем, всички въпроси ги задавах поне по два пъти, за да се уверя в правилния отговор.


-Е, то е ясно, че вероятно си умряла, след като толкова време не те намерихме! А къде се намираш, в землището на наше село ли?


-              Да!


-              Да не си в някое друго село?


-              Не съм.


Иглата непрекъснато играе и се накланя на всички страни. Кой я движи? Естествено моите пръсти. И моят мозък избира коя точно буква да предпочете.

             
   - Отсам реката ли си или оттатък.?


   - О татък реката.В посока юг.


   - В коя местност си?


   - В местността “Сините вирове”.

 
   - Майко, има три местности “Сини вирове”, според фамилията на бившите им собственици. Ти в коя си точно.?

               
  - В Цанковските вирове.

  
              Тази част на землището ни е най-надолу от “вировете”, там са частните лозя и е най близо до нашето лозе.


-              А по-точно, можеш ли да кажеш?


-              На 500- 600 метра от чешмата.


Сещам се за каменната чешма изградена много отдавна, но тя не е в “Цанковски вирове” а в “Денковските Вирове”- най-горните и “споря” с майка. И пак питам. Този път иглата стои на място- нищо не ми отговаря. Но аз вече мислено си представям, точно тази чешма и колко трябва да измина, като разстоянието, което тя посочва, вече ще ме отведе в землището на съседно село.


- На пътя ли си?


- Не, на 15-тина метра отстрани на пътя.


- От ляво или от дясно?


- От ляво. Под едно дърво, като храстче.


- Майко, ще те намерим ли?


- Да!


- Кога?


- Утре!


Тук направо се стряскам. Косата ми настръхва. Че ние те търсим близо месец и не те намерихме, утре ли ще те намерим?!...


- Утре.


Последния въпрос, който искам да задам е “Кой ще те намери? ” Отговора започва с буквата Л, но следващата, която иглата сочи е О. Аз съм Мона, а сестра ми е Лина. Нещо тук ми се обърква, но аз решавам, че вече няма значение коя точно от нас ще я намери. Важното е, че ще я намерим. За пръв път тази нощ заспивам като човек. Надеждата ме поуспокоява


На сутринта се събуждам поотпочинала, и чакам мъжът ми да излезе /Имаше навик да ходи сутрин в кафенето, да си пие кафето и да направи покупките/. Не смея да му кажа нищо за снощния сеанс, че си знам на какви подигравки ще ме подложи. Не веднъж е казвал “ Кажете ми къде е и на ръце ще я донеса, но спрете да ме разкарвате всеки ден, че крака не ми останаха”... Но събуждам сина ми.


- Тошко, снощи говорих с духа на баба ти и тя ми каза, че днес ще я намерим.


- Мамо ма, и ти ли се побърка като леля. Що не престанете с тия дивотии?!


Изплаквам и продължавам:


- Добре, Тошко, ако аз съм се загубила, нема ли да ме търсиш, доде ме намериш?


- Добре де, хайде преобличай се, аз ще ида до бензиностанцията да зареда мотора с гориво.


                Почти не вярвам на себе си, но съм обхваната от един ентусиазъм, от една обнадежденост, че наистина ще я намерим. Никога не съм вярвала на спиритични сеанси, не съм и предполагала, че ще ми дойде до главата да разчитам на мистерии. Но моментът е такъв, че съм съгласна на всичко, само и само да има някакъв резултат. При това сега съм почти напълно уверена, че този път ходенето няма да е напразно.


-              И на къде сега- пита синът ми


-              Майка каза, че ще я намерим след чешмата в Цанковските вирове, но аз спорех с нея, че там чешма нема.


- Как да нема- И в трите местности има чешми. Навсякъде направиха такива още при ТКЗС-то.

               
- Е тогава да почнем от средните “вирове”, па утре и вдругиден ще проверим и в горните и долните.


Качвам се на мотора и тръгваме, но навън времето е топло и слънчево и снегът е започнал да се топи, та като минаваме моста и стигаме до черния път се оказва, че почти е невъзможно да се кара мотора по разкаляния път. Къде с бутане, къде с каране отстрани на пътя през храсталаците успяваме да изминем близо 5-те километра до местността.


                От тук следва едно нанадолнище около 200-300 метра и той избутва мотора до ниското. Долу има рекичка, в която почти няма вода, защото по нагоре водите й са хванати в малък язовир.


А долу, на скована от дъски маса и пейки седят и закусват няколко ловци. Единият от тях е мой съученик и съсед. Сещам се за снощното “ЛО”, която дума не довърших. Дали не идва от “ЛОвците”?


                - Монии, бабичката ли търсите? Ние сме минали из тоя район вече три съботи и недели, и ако е била тук, да сме видели. Сега отиваме надолу и ще гледаме, ние си имаме  предвид.


                Разделяме се със сина ми и обикаляме около рекичката и из баирите от юг и от север на нея. Така минава почти целия ден и- нищо! Синът ми вика –“Мамо, тръгвай че си разпрах крака на манивелата дорде се опитвах да запаля мотора. Тръгваме обратно. Аз седя зад него и си викам наум “ Майко, майко, лежи си там, къде си избрала да си лежиш. Повече няма да те търся, че си разсипах хората.


                Прибираме се и Тошко се съблича. Потникът му е вир вода от пот. Тъкмо се преоблече и на вратницата вика човек:


                 Монии,               НАМЕРИХМЕ БАБИЧКАТА!!!


                Тази дълго очаквана новина я носи моят съученик и съсед, който тази сутрин заварихме, че закусва заедно с ловците. Той е председател на ловното дружество в село. Цецо се казва.


                -Къде я намерихте, бе Цецо?


                - В “Цанковските вирове”, горе на баирчето до сами гората. Но не можете да я приберете, че сме обадили и на полицията. До като не дойдат те, не трябва нищо да се пипа.


                Намираме кола и бързо стигаме до указаната местност. Полицията е вече на мястото. Боже, този път колко са чевръсти. До днес нищо не направиха, а виж сега ще отчетат, че са си свършили работата.


По този път сме минали многократно и пеша и с превоз, но не сме я видяли. От ляво има малък овраг, който скрива гледката към горичката. А на не повече от 15-тина метра под първото дръвце, като храстче, намираме кофа, пълна с оскубаната около дръвцето тревица, чифт галоши, моите дрехи с които бях облякла майка и бялата и къдрава косица. След около едночасово претърсване на цялата горичка откриваме още горната част на черепа и две костици от ръка.Всичко това полицията го прибира в един найлонов чувал, заедно с раздърпаните дрехи и го закарва в окръжната болница за доказване, че точно това са останките от майка ми.


                И се започва едно следствие..............!


                Привикват ни и ни разпитват часове наред. Ако някой по време на разпита потърси следователя, той веднага го парира- “Оставете ме сега, имам много тежък случай!”


                Доказаха едно голямо НИЩО!!!


                Извикаха ни да приберем останките чак след 20 дена и представете си, те не бяха даже докосвани от както ги прибраха. Само дето мозъкът се беше разтекъл и омирисал моргата. Как със сестра ми сме подготвили погребението – не ща да си спомням. От дрехите й чучело направихме и вместо лице поставихме некролог със снимка. Така близките и роднините се сбогувахме с нея.


                 Но въпросът, който исках да изясня е: какво беше вярно от спиритическите сеанси, които
проведохме, макар и лаици в това отношение. А може би тъкмо заради това, всичко беше абсолютно вярно.


                Ще започна още с първия ритуал - с въртенето на пръстена, който извърши дъщеря ми по настояване на сестра ми при едно предишно загубване на майка ми. За да е сигурна в отговорите тя задаваше даже най-нелепи въпроси като: ”Има ли бензин в колата?” Пръстена се завърташе винаги в правилната посока. И както се показа, така и стана.


                А при ритуала, който аз самата извърших, малко е да кажа, че всичко беше толкова точно и истинско, че чак се уплаших.


                Намерихме майка в Цанковските вирове, умряла, разкъсана от животни – чакали или диви свине, кой знае. В местността “Цанковските вирове”, на 15-тина метра вляво от пътя, под първото дръвце, като храстче. На 500-600 метра от ЧЕШМАТА. Тази, за която аз не се сетих коя е, а тя била чешмата до нашето лозе, от която ползвахме вода за пръскане. Нарочно след това преминах пътя от чешмата до лобното и място пеша и отбройх мои 950 крачки, а моите крачки са около 60 см. Едната. Както и да ги смятам, все толкова излиза посоченото разстояние. Дълго време, пък и до ден днешен се питам какво беше това чудо - действително ли се е явил духът на майка ми и ми е предал посланието или самият мой мозък, благодарение на натрупаната информация и при стресовото състояние, в което се намирах в момента на ритуала, е увеличил капацитета на възможностите си и ми е посочил правилните отговори. Но как преди това, въпреки че всичко ми е било известно, не успях да съчетая фактите така, че да стигна до правилния отговор, а цели 26-27 дена се лутах като вода от бряг и не можах да я намеря.


                След “погребението”, седнахме отново със сестра ми и видяхме, че има в спестовна книжка 3000 лева. Били 3300 до миналата година, но през миналата есен е изтеглила триста. Защо, питаме се и двете, за какво ги е използвала. Не се сещаме - ама никак. Затова тя предлага отново “да завъртя конеца” И го завъртам. След няколко рутинни “въпроса” има ли нужда от нещо и т.н. стигам и до въпроса за какво са били нужни изтеглените 300 лв. В момента, в който започва отговора също се стряскам. Тя изписва моето име - че изтеглила парите за мен. И аз се сещам, че по това време съм била в болницата с инфаркт и действително я бях помолила за малко пари, за да се “откупя” от докторите, но съм забравила тотално за случая.


                И днес, толкова години от тогава се питам къде е истината. Моето съзнание, моят мозък ли разгада всички тези въпроси или ДУХЪТ НА МЪРТВАТА МИ МАЙКА?


.               Месец или два след това във вестник “Труд”се появи информация за друга жена, изчезнала безследно. Имаше нейна снимка - хубава жена с руса коса на възраст около 45 годишна. Викам си: що не опитам да се свържа с духа на тази ,  мисля ,че името и беше на някакво цвете и е от окръжния град. При провеждането на ритуала поставих пред мене снимката й от вестника. Отговорите, които ми даде тя бяха страховити- че е удавена във варел с вода от нейн близък човек и трупа й е заровен в  камарата със свински  изпражнения в близост до свинарника им. Обадих се по телефона на мой братовчед по това време полицай в окръжния град, като му казах, че съм сънувала това, което ми се изписа на проведения сеанс. След десетина дни се видяхме с братовчеда и като го попитах проверили ли са дали има нещо верно в моя “сън”, той ми отговори подигравателно, че полицията няма време да проверява сънищата на сульо и пульо.


От тогава спрях да се занимавам със спиритически сеанси. Първо се страхувах за здравето си -твърде натоварващо е  и физически и психически  и не знам ще издържи ли сърцето ми, ако се опитам пак. И второ не исках близките ми да ме смятат за откачена- зер, нормален човек едва ли вярва на такива ”бабини деветини”. А кое е нормално и кое “откачено”, аз не се наемам да съдя.

 

...

Автор: Морава Борисова

 ...

Бел. на сайта: за връзка с авторката, можете да пишете да е-мейла на сайта: info@tretooko.com

...



...