БЕБЕТА, ЧЕТИРИДЕСЕТГОДИШНИ, МОЙСЕЙ И ДЪЛГИЯ ПЪТ КЪМ ДОМА

В последно време често се замислям: защо разделям хората на бебета, деца и възрастни.
Нали и трите „модела” принадлежат генетично, биологично, анатомично, физиологически, ментално, емоционално и сетивно към един-единствен планетарен вид?
И постепенно си прокарва път усещането, че това разделение не е продиктувано единствено и само от склонността на „Хомо-не-дотам-сапиенс” да разделя и класифицира нещата, с цел по-лесното им усвояване.
Да не говоря, че и целесъобразността на това разделяне е доста спорна – защото се оказва, че всичко което знаем и умеем, е усвоено холографски в мозъка ни или каквото там усвоява.
Ако не успеем да направим от един танц една цялост (от отделни стъпки), а запомним перфектно всяка една отделна стъпка – но отделна! – ние не бихме могли да изтанцуваме танца.
Така твърдят в емблематичната „Холографска вселена” – такова е и моето усещане.
Нито бихме могли да прочетем текст, ако не можем да свържем холографски буквите или думите, или пасажите.
Нито щяхме да можем да говорим дори и майчиния си език.
Нито бихме могли да видим полета на Орела, ако не можехме да свържем в единно цяло всеки един от моментите на летеж.
Ужас!
Добре че умствените напъни да разделяме и класифицираме не са се отразили много на възприятието ни за материалната ни, външна среда.
Гещалти!
Всъщност – може би само така си мисля – кой знае как още по-цялостно бихме възприемали нещата, ако го нямаше това накъсване, тази склонност към разделяне.
Обаче разделянето на бебешорите от възрастните, както казах в горното предълго отклонение, според мен не е продукт на тази осакатяваща Всичкото склонност.
Защото бебетата наистина са различни.
Всеки, който е имал досег с някое бебе, е забелязал, че на този човек,бебето, му трябва много малко, за да бъде щастлив.
Достатъчно е да е нахранен, напоен, със сух памперс (или пелена) и отвреме навреме някой да му обръща внимание.
Ще кажете – ами то и възрастният би бил доволен, ако е в такава позиция.
Ама възрастния трябва да се бори за оцеляването си, да изкарва „билети за биооцеляване” – по Уилсън, - да се грижи за малките си и куп други задължения, които му очернят и утежняват живота.
И тези аргументи наистина изглеждат резонни. Но само изглеждат.
Защото е пълно с възрастни, които са осигурили оцеляването на себе си и децата си – и няма какво толкова да се борят за него, нито пък това им тежи кой знае колко – дори и да се налага да се борят.
Те дори може да обичат работата си, тя да ги удовлетворява, да им дава възможности за различни развлечения и нови знания, но...
Животът им е толкова усложнен, че не могат да изпитат същата радост, която изпитва чуруликащото бебе.
Хряс!
Сякаш с излизането от бебешкия период вратата се трясва зад човека и той завинаги е изгонен от Рая.
Да, има такива тълкувания.
Не съм ги срещала, но със сигурност ги има – поне аз често така съм възприемала нещата – че истинският Рай е всъщност бебешкия период.
Детският е междинен – в него още имаме ярък райски спомен и ни е по-лесно да възприемаме нещата от прекрасната им (и единствена) страна.
Но минем ли прага на възрастния период – забравяме всичко и можем само да се чудим защо и как става така, че бебетата са щастливи per se.
Тук със сигурност всеки ще се сети за всеизвестните думи на Иисус Христос – станете като тях, за да влезете в Божието царство.
Аз бих добавила – въпрос на превод е това, че не са конкретизирали – не става дума за деца – по-скоро иде реч за бебета.
Не съм дъновистка, но намерих един прекрасен пасаж за децата от една беседа на Учителя Петър Дънов:
„Затова питаха Христос:
„Може ли стар човек да влезе в Царството Божие?“ И ангел да е, и Бог да е, не може. Който иска да влезе в Царството Божие, той трябва да се смири, да стане като дете. Всички, които ме слушате сега, искате да влезете в Царството Божие каквито сте.
Не, това никога не е било и няма да бъде.
Ако не добиете свойствата на детето – пластичност на ума и на сърцето, – няма да разберете вътрешния смисъл на живота.
Но вие сте близо вече до Царството Божие. Междината, която дели този от онзи свят, е една стомилионна част от милиметъра.
Малко е разстоянието от единия до другия свят. Когато човек тръгне в пътя на развитието, той се движи много бавно.
Гледам, всички, които тръгват в духовния път, са като големите хора, а не като децата.
Ако човек излиза от къщи и тръгва с големи крачки, той няма да постигне целта си.
Видите ли човек да излиза от къщи и да тича, той нищо няма да постигне.
Но ако тръгне полека и постепенно ускорява хода си, той е в положението на дете. Христос казва: „Не започвайте работите си с бързане; движете се като малките деца – вървете постоянно и ускорявайте хода си с две, три, четири, пет, шест крачки; тогава ще намерите смисъл във вашия живот“.
Докато сте в положението на малки деца, няма да дойде никаква болест; щом сте в положението на старите, ще ви нападнат всички болести.
Който е смутен, той е стар; който има тежест на сърцето, той е стар.
Станете млади!
Казвате:
„Тежко ми е на душата“. – Стар си. – „Какво да правя?“ – Стани млад. – „Как?“ – Не мисли за велики работи в света. Тури само половин килограм хляб в стомаха, 100 грама знание в мозъка и 5 грама чувства в сърцето си и това ти е достатъчно.”
А колко приказки има за някой си цар, ЦАР!, задоволен отвсякъде с материални блага, който се чувствал тъжен, недоволен от живота и т.н.
За всичките си богатства този цар не би могъл да си купи и миг „живот в бебешкия Рай”.
А и в никоя приказка не съм срещала такова нещо – просто никой не се е сетил да опита да го направи – затова няма и приказки на тази тема.
И сега пристигаме при Мойсей.
Няма да казвам, че този Свръхчовек има огромно влияние върху моя частен живот.
Без да съм го търсила, нито да съм се впечатлявала от него. Дори в началото не знаех, че този „образ” има някакво отношение към моите лични неща – просто години наред не съм свързвала сънища и други преживявания с Него.
Направих „връзката” преди няколко години, когато сънувах „особено Човече, което намирам в кошница, плуваща по Реката”.
Няма да разказвам целия сън, нито юнгианските интерпретации, които си спретнах (и излязоха много верни, а и ми помогнаха в реалния живот в последствие) – просто тази кошница с човечето ми изкрещя „Обърни внимание на Мойсей!” – и оттогава се позадълбах в образа му.
И както често се случва – когато тръгнеш да търсиш нещо, свързани с него неща те намират, дори и да не ги търсиш пряко. Защото често търсещият всъщност е сляп.
И ако я няма „Божията благосклонност”, той надали ще намери изобщо нещо.
Само че възрастният човек е дотолкова горд и високомерен, че дори не може да си представи, че „Някой там горе му помага” – и за всичките си открития и постижения величае единствено себе си.
А не дай си боже да разбере, че някой е бил благосклонен към него!
Ще си строши краката да се отблагодарява и да връща с лихвите даденото като подарък!
Това е една от разликите между Бебе и Възрастен – Бебето знае,
ЗНАЕ!,
че „Някой му помага” – и е щастливо от този простичък факт. Благодарно е по най-чистия възможен начин – като се радва на живота и радостта му всъщност представлява една Симфония на Възхвала на Величието на Живота.
Възрастният нито знае, нито може да изпитва благодарност, нито въобще иска да получи подарък.
Обаче – като не можеш да получаваш – ти не можеш и да даваш.
И системата се затлачва много осезаемо...
Наистина – учудващо е кому е нужно всичко това? Кому е притрябвало да се раждаме „знаещи, можещи и живеещи” и после да се превръщаме в „непотребен парцал, донесен от котката”?
И тук стигам до Мойсей и Четиридесетте години на Пътуване из Пустинята в търсене на Обещаната Земя.
Все още не съм стигнала до тези Четиридесет.
Остават ми две години. Но виждам, че при много хора това е един вид Превал. Оттам нататък започва „завръщането към Дома”...
...Тук искам да направя една вметка за Мойсей.
Просто да цитирам нещо, което намерих в една книга за него.
За жалост – не помня как се казваше книгата, но там авторът твърдеше, че Мойсей, като Велик Посветен, всъщност разбрал, че Яхве, богът, с когото се е свързал, е Бог на Злото.
Било обаче твърде късно, когато разбрал това.
Този Бог се опитал да подчини наш Мойсей – и да подчини целия Свят на себе си.
Мойсей се борил всячески срещу него – защото всъщност вече бил сключил договор и нямало как току-така да се освободи...
Не го възприемам съвсем насериозно това.
А по-скоро като притча, като своеобразна алегория. Но подозирам, че борбата на Мойсей все още продължава.
И в световен, и в личен мащаб.
Ето какви са моите мисли и заключение на базата на тази книга: понякога, съвсем ирационално си мисля, че впоследствие Мойсей е успял да излъже Яхве и да вмъкне нова клауза в договора – а именно – да му бъдем подчинени до навършване на своите четиридесет години.
После – кой откъде е!
И да се оправя кой както може – ако въобще може – след 40 години пребиваване в Злото...
И допълнително – първата една година да сме „извън Яхве”. Може би Йехова в момент на бясно пиянство се е излъгал да ни пусне този бонус – ПЪРВАТА ГОДИНКА!
Когато е изтрезнял обаче е вмъкнал и той на свой ред допълнителна клауза – за ужас на Мойсей –
„Да, вие ще бъдете свободни Първата година – но няма да я помните! Ха ха!”...
Разбира се, тези Четиридесет години могат да се разглеждат от много други аспекти.
Но в повечето традиции си е прието, че всеки, навършил четиридесет, е вече завършен човек и може да изпълнява множество отговорни и важни дейности.
Такива работи с Бебетата, Възрастните, Мойсей, Йехова и Четиридесетгодишните...
...
"На Планината Лу ръми,
вълните се издигат в Реката Че;
Преди да дойдеш тук, си имал много скърби;
Но след като си вече тук, на път към вкъщи,
колко хубаво е всичко сега!
На Планината Лу ръми,
вълните се издигат в Реката Че."
Су Тун По
…
Автор: Соня Петрова – Аеиа
Февруари 2012г.