ТАЙНАТА СИЛА НА ЧОВЕШКИЯ ПОГЛЕД - НЕ ГЛЕДАЙ, ЗА ДА ВИДИШ!





В съзвездието Орион, показано на снимката горе, има една мъглявина, известна като М42 или Мъглявината на Орион.

На снимката тя е отбелязана с червен пунктиран кръг. Това, впрочем, е една от най-проучваните и интересни за човека мъглявини, там се раждат нови звезди и се случват други важни събития, но в настоящата публикация ще говорим за нещо съвсем друго.

 

Когато гледате нощното небе и в него пред очите ви е Орион, със сигурност сте забелязали един интересен феномен: ако Орион ви е в периферното зрение, т.е. ако не го гледате пряко него, ако не сте фиксирали поглед в него, то тогава виждате много ясно тази мъглявина-М42. Ако, обаче, се вторачите, се вгледате фиксирано в мъглявината – то тя почти или напълно изчезва от полезрението ви. Или, с други думи, когато гледате пряко Мъглявината на Орион, тя може да стане дори невидима. Сменяте фокуса на погледа си – и Мъглявината отново става ясно видима.

 

Тук, също така, няма да разтягаме локуми за законите на оптиката, нито за физиологията на човешкия зрителен апарат и за структурата и начините на реагиране на зрителния рецептор (окото), а ще дадем едно напълно ненаучно обяснение, което, обаче, би могло да послужи не само при гледане на звезди, а да се използва като принцип, който би могъл да ни помогне, особено когато това, което искаме да видим, ни убягва и всячески не можем да го фиксираме.

 

 

КОГАТО ИСКАШ ДА ВИДИШ, А НЕ МОЖЕШ

 

Такива ситуации се случват постоянно – имаш пред себе си цялата картина, каквато и да е тя, не е задължително да е наистина картина, образ, може да е всичко друго от проявения свят. Убеден си, че всичко от картината е пред очите ти. Гледаш, гледаш, фиксираш по ред и поотделно всеки обект и всеки детайл от картината – и въпреки това не можеш да видиш това, което търсиш. А знаеш, че то е там… Това е подобно на намиране на решението на задача – решението винаги е в самата задача (ако тя е наистина задача) – и ти трябва така да видиш задачата, така да я погледнеш, че да видиш решението.

 

Какво се случва, когато гледаме и не виждаме?

 

Дори може да се каже: когато виждаме, и не виждаме.

 

Моето обяснение е следното: окото, освен че приема светлина, която навлиза в него и рисува образа на виждания обект, освен това и… излъчва светлина. Тази светлина не е установена от инструментите на науката, не може да се измери засега, не може да се каже към кой спектър принадлежат лъчите ѝ, и всичко останало. Но всеки човек я усеща тази светлина, постоянно и всекидневно – достатъчно е да погледне в очите друг човек (защото окото не може само себе си да погледне и да види). Погледът на другия човек винаги ни влияе. Може да не можем да определим точно с какво и как ни влияе, но влиянието го усещаме. Човешкият поглед има сила, която въздейства – и пряко на околната среда, и, също пряко, на очите на друг човек. И на душата му, разбира се, и на „вътрешния Аз“ – но това са подробности. Мнозина от нас знаят, че, ако погледнат случайно някого (не в очите), ако случайно и нецеленасочено хвърлят поглед и погледът им се спре точно на този човек – той, ако ходи, се спъва. Или – ако носи нещо – изведнъж го изпуска. Това е пример за силата на човешкия поглед и за това, че когато тя е извън контрола ни (поглеждаме случайно даден обект) – влияе съвсем пряко, въздейства като сила. Като опънато невидимо въже пред ходещия човек, или като невидима ръка, която дръпва чашата от ръката на носещия я човек. Някои хора са сложили тази си способност под съзнателен контрол – и могат да те спънат, когато си пожелаят – ако не вярваш, могат да ти го демонстрират безброй пъти и ти винаги ще се спъваш.

 

Сега един друг пример, но отново свързан с горния феномен. Всеки, който е практикувал концентрация, гледане само на даден обект, знае, че в даден момент гледания и фиксирания обект се „разтваря“ във въздуха, образно казано. Това не се дължи на умора на очите – макар че и тя има пръст тук. Но самото „разтваряне“ показва, от една страна, че си минал в медитативно състояние (т.е. прекрачил си от концентрация в медитация, и че вече ще можеш да получаваш непосредствено знание за фиксирания обект, неопосредствано от зрението и очите), и от друга – това „разтваряне“ показва, че очите ти и тайнствената светлина, която се излъчва от тях, така са „огрели“ обекта, че той изчезва! А с това изчезване очите ти ти дават още едно пряко знание – че всичко е ПУСТОТА. Великата Празнота. Всичко е Илюзия, Игра на Боговете, Игра на СвръхРазума, или както и да го наречем, не е от значение. Когато гледаш правилно – виждаш истинската същност – ПРАЗНОТАТА.

 

И отново се връщаме към Мъглявината на Орион. Ако човешкото око наистина излъчва някакъв вид светлина, то, понеже мъглявината М42 е по-разсеяна и по-неясна от околните звезди – то, съвсем ненаучно, можем да предположим, че човешките очи, фиксирайки пряко тази мъглявина, я осветяват прекалено много (със своята светлина) – и по тази причина тя става невидима. Принципно, и в ежедневната ни действителност светлината може да направи нещо невидимо, ако го освети прекалено много. В този конкретен случай не се отнася за концентрация в обект и неговото разсейване в „нищото“, а че не можем да видим обекта, поради по-голямото количество „наша светлина“, с която го облъчваме.

 

Как тази информация може да се прилага в ежедневната ни действителност? Предполагам вече е станало ясно и не са нужни още пояснения. Но най-общо ще кажа: ако не успявате да видите отговора в самия въпрос – то не гледайте фиксирано нито целия въпрос, нито части и детайли от него. Образно, погледнете целия въпрос нефиксирано. И отговорът ще се открои ясно и ще стане напълно видим с просто око.

 

 

 

 

Автор: Соня Петрова – Аеиа

 

Публикувано на: 15 декември 2015г.










...