НЕ МОЖЕШ ДА ОБИКНЕШ НЕЩО, КОЕТО НЕ ПОЗНАВАШ
За да влезеш изобщо в контакт с каквото и да било, трябва да имаш поне идея за него,
да знаеш, че точно такова нещо съществува. Независимо дали като идея или напълно въплътено в атоми, субатомни частици и пр. – но да знаеш. В този смисъл, може да се каже, че знаенето, познаването и дори познанието определят всичко останало в проявения свят.
Ако виждаш за първи път нещо с очите си, нещо, което досега не си виждал никога в съзнателния си живот на Земята – това вече е знаене. Контакт. Получаване на първоначална обща идея за „новото“ нещо. „Ново“ е в кавички и е твърде спорно, дали изобщо има нови неща или те са такива, само ако има кой да ги наблюдава за първи път.
Добре е да се помни, че изключително много неща са невидими за очите. Съвременната наука е открила и описала множество невидими явления – от атомите и субатомните частици до човешките биологични клетки и микроорганизмите, от ултравиолетовите лъчи до инфрачервените, от тъмната материя до тъмната енергия; списъкът е безкраен. Реално, ние не виждаме и не можем да видим повечето от нещата и процесите в нашето ежедневие – не виждаме електричеството, което тече в жиците на всички обитаеми сгради, не виждаме радио- и телевизионните вълни, които са навсякъде около нас и можем да ги видим само ако имаме приемник и то да видим далеч не всички, а само тази вълна, на чиято честота сме настроили приемника, другите вълни си остават невидими, нечути, непочувствани, несхванати и неосезаеми. Въпреки това, ние ползваме електричеството, служим си с компютрите, нищо че изобщо не виждаме микро-процесите, които се извършват в тях. Всъщност – не виждаме микро-процесите и в собствените си тела! А и вътрешните си органи не виждаме с просто око. И не само не ги виждаме, а и много от тях не ги и усещаме – въпреки постоянните процеси, които протичат в тях и през тях.
Но за всичко това в своето ежедневие и непосредствен бит ние имаме идея, понятие, знание и дори познание. Както навсякъде, и тук нещата са на степени. В тази връзка – изразът „сляпа обич“ е вид парадокс. Защото сляпа обич не може да съществува. Ясно е какво е вложено в него: обичаш нещо, което изобщо не познаваш; обичаш напълно ирационално, без никаква друга причина, освен чувството на обичане, което е възникнало у теб, при срещата с това нещо. Но все пак – среща има. Има първоначален контакт. Има добиване на идея за това нещо. Т.е. ОБИЧТА НИКОГА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СЛЯПА. Условието за обичта е знанието. Видно е, че от това следва, че обичта никога не може да бъде безусловна. Условието е отново – знанието.
Всички знаят и помнят великите думи на Алеко Константинов, станали мото на туристическото движение в България:
ОПОЗНАЙ РОДИНАТА, ЗА ДА Я ОБИКНЕШ!
Познанието е един безкраен процес. Личната ми нагласа е, че всяко нещо е непознаваемо в цялост, т.е. приела съм агностицизма като неразделна част от проявлението и съм го втъкала в начина, по който възприемам реалността. Но, въпреки това, считам, че едно крайно и цялостно познание е възможно – вероятно цялостното познание се равнява на цялостна обич.
И макар че знаенето и обичането са взаимно преплитащи се процеси, т.е. може впоследствие да опознаеш в дълбочина нещо, ако си го обикнал, но, за да си го обикнал - ти е трябвало едно първоначално, първично знание за това, което си обикнал. Няма как да обикнеш нещо, за което изобщо не знаеш, че съществува.
Често се твърди, че например едно куче обича по-силно и по-безрезервно от един човек. Но кучето също не може да те обикне, ако преди това не те познава. Ако си няма и понятие за теб и твоето съществуване. А това, че обича по-силно и по-безрезеврно, - някои дори твърдят, че кучето можело да обича безусловно, което изобщо не е вярно, и при него условието е да те познава, - силната и безрезервна обич на кучето към стопанина не е по-силна от тази на един човек към друг човек. Просто кучето има много по-малък капацитет на познаване на нещата в цялост – на него му стига просто да знае кой е стопанинът му. За кучето това се равнява на цялостно познание за обекта – и затова то обича цялостно същия този обект. По същия начин един светец обича Бог или цялото Творение – той е преминал през Просветление, което му е дало цялостно Познание за тези неща и той автоматично е развил такава „невъзможна“ Обич. Което, от своя страна, може да ни накара да се запитаме: Дали пък кучето не е някакъв вид светец в своето ниво на съществуване? Нека оставим отворен този въпрос. И все пак да добавим, че кучето не обича безрезервно цялото Творение, поне така изглежда, разбира се.
Пак във връзка със и съпоставяне между животните и човека, можем да кажем, че общото между тях са основно ЕМОЦИИТЕ. Това са заложени първоначално конструкти, които ти дават първоначално знание за явлението, с което се срещаш в непосредствената си среда, и, освен това, емоциите предоставят моментален начин на отговор. Емоцията е тази, която те кара да реагираш на момента: или бягаш, или нападаш; или се свиваш, или се разширяваш; или се радваш, или страдаш; и т.н.
Ако направим една свободна аналогия с мита за Адам и Ева: първоначално те са създадени само с емоции, със заложени в тях „първични знания“, които да им дадат възможност да съществуват в непосредствения им свят. Емоциите са нещо като вроден първичен и автоматизиран разум. После първите човеци ядат от забраненото дърво на „познаването на доброто и злото“. Това за мен не е Дървото на Познанието, а е Дървото на Познаването. То им дало възможност да започнат да различават не само топло от студено, опасно от безопасно, а и абстрактни понятия, зад които стоят невидими за очите и другите сетивни органи явления – като добро и зло, и т.н. От този вид познаване, различаване, възникват ЧУВСТВАТА. Чувството е осветена от разума емоция (образно казано). Без разум чувства не може да има. Животните имат зачатъци на разум и съответстващи им чувства, но техните чувства се простират само до това, което възприемат с физическите си сетива, нещо като емоционални чувства. Животното не може да различи живот от смърт. А Адам и Ева, вкусвайки от Дървото на Познаването, са разграничили живота от смъртта. Следващата стъпка е била да опитат от Дървото на Познанието – наречено в преданието Дърво на Безсмъртието. Но били изгонени от Рая, преди да успеят да го направят. Считам, че Познание е равно на Безсмъртие. Може би целият мит е алегория за развитието на Разума. Той трябва да измине дълъг път, преди да осмисли и пресътвори Единството на противоположностите. Преди да надмогне всички готови конструкти (емоции) и да успее да обхване Цялото. Попаднал в двойствеността, в реалността, състояща се от двойки противоположности, Разумът трябва сам да успее да ги обедини отново, но не както го прави животното, не посредством готовите „фабрично заложени“ емоции, а с включване на нещо по-висше, нещо по-божествено, което, разбира се, не изключва и животинските емоции като основа. Познанието е едно и също с Безсмъртието, но за да се получи познание, първо трябва да се развие до краен предел познаването. Ако първите човеци бяха опитали и от Дървото на Познанието – светът, такъв, какъвто имаме претенциите да го познаваме, нямаше да се осъществи. Но да продължим по темата.
Човек може да обикне и определено свое състояние. Да си представим за момент, че някъде има една планета, на която цялото човечество, всички човешки единици са нещастни и познават само състоянието на нещастие. Да визуализираме едно човечество, което изобщо няма понятие за „щастие“. Звучи доста парадоксално, тъй като това би било нарушаване на дуализма, на двойствеността. А самото знаене и познаване включва задължително в себе си като условие sine qua non (без което не може, лат.) именно двойствеността, способността да се разграничават противоположностите. Но независимо от това, тези хора някак са пропуснали да осъзнаят и видят „щастието“ и състоянието на щастие, и са постоянно нещастни. Дали това тяхно познаване на нещастността би довело до нейното обикване? Вероятно, да. Нещо повече, може би би направило това вечно състояние на нещастие като вид еталон за съществуване изобщо. За успешно, удовлетворително и полезно съществуване. Но, ако обичаш нещо, то това нещо директно се превръща в „добро“ за теб. Т.е. ако тези хора са обикнали своето вечно нещастие, то всъщност за тях то си е чисто „щастие“...
Целият този невъзможен парадокс идва да покаже, че е възможно нещата да не са двойствени, да не са и такива, каквито ги описва науката, когато те са в условия на „сингулярност“ (без правила), а че всяко нещо може да има много повече от два равнопоставени аспекта.
Колкото повече опознаваш нещо, толкова повече негови аспекти усвояваш, а и самият ти придобиваш повече отношения към опознаваното: например, тръгваме от отношение „интерес“, преминаваме през „досада“, после изведнъж идва „омраза“, но, ако продължим познавателния процес, можем да стигнем и до други свои състояния, и дори до обич... Да, видно е, че ако мразим нещо има огромна вероятност да спрем да го опознаваме и да си останем с мразенето. Същото е и ако нещо ни е досадно или безразлично. Но това е между другото.
И така, ние познаваме само състоянията на щастие и нещастие, човечеството от въображаемата планета познава само състоянието на нещастие, а „апаратът за познание“, заложен във всеки човек на Земята, може би има капацитет да познае много повече състояния, равнопоставени и равностойни на „състоянието на щастие/нещастие“. И той го прави, макар и само при единици свои представители. Но това е само засега. Дървото на Познанието е заложено у всеки човек...
...
Автор: Соня Петрова – Аеиа
Публикувано на: 17 октомври 2016 г.
...
