ВРЕМЕ Е ЗА НЕЩО НОВО!





Досега практически всичко се върти около изучаването на нещата в детайли, изваждането на повърхността на скрити или дълбоко потънали елементи,

тяхното „разкриване“ – и куп подобни неща . Реално, като гледаме едно езеро – по-добре ли ще го познаваме, ако изкараме извън него всичката му риба?

Или всичката му водна растителност?


А ако изкараме навън, за да „я разкрием“ – всичката му вода? Какво става? Езерото продължава ли да бъде езеро?


Тези прехвалени разкрития, или, ако ползваме синоним – откровения; или, на гръцки – апокалипсиси - кому са нужни и за какво служат?


Векове на разкриване на пластовете на човешката душа – довели ли са до по-здрав дух? Човечеството по-здраво ли е психически? Пък и физически? Познава ли по-добре „душата“, „духа“? Ползва ли ги по-добре, по-целесъобразно, по-осъзнато?


Думата „повърхностно“ носи лоши конотации. „Задълбоченото“ е уважавано и винаги придава добър смисъл. Изобщо – смисъл. При „повърхностното“ смисъл по презумпция липсва. Вероятно, защото той е някъде „вътре“.


Изкараме ли смисъла навън – той дали ще продължи да бъде смисъл?


Да приемем, че животът е смисъл. Изкараме ли живота от тялото, което той обитава – той престава да бъде живот. И е невъзможно да се изучи. Можем да режем до безкрай останалото без живот тяло – няма да открием в него живота, нито неговите причини и следствия.


Задълбоченото не предполага изкарване на нещо  навън или на повърхността  – то значи да изучиш „нещото“ там, където това нещо вирее. Защото, „нещото“ е едно, единно с „всичкото“.


Това, разбира се, не е нещо ново. Холографски или холистичен подход. Не можеш да лекуваш качествено само ръката на човека, без да вземеш предвид цялото му тяло, пък и обкръжението му. Защо не и държавата му? А и планетата?


Всички сме чували изрази от вида на: този велик автор реже безпощадно човешката душа, достига до немислими пластове и ги разкрива пред публиката, карайки я да осъзнае неподозирани свои аспекти.


Дали това наистина е осъзнаване? Човечеството, като цяло, станало ли е в последните сто години по-задълбочено, по-знаещо, по-чувстващо? Или, напротив, е станало още по-повърхностно?


Ами ако всички тези велики познавачи на човешката душа, вместо да подпомогнат процеса на интегриране на извадените от тях на показ несъзнателни аспекти, просто са ги извадили и после захвърлили?! Без да вземат мерки да ги върнат обратно?


Ако погледнем на нещата от този ъгъл, и държим сметка за все по-нарастващата повърхностност на човечеството – колкото и да звучи абсурдно – може и това да е станало?


Защо не се поучаваме от тези неща? Защо не интегрираме адекватно извадените от острия скалпел на световните човешки познавачи душевни елементи? Защо най-продаваните лекарства в света ни са тези, които се използват за лечение на болна психика? Защо психиката, въпреки ползваните лекарства, продължава да боледува и продажбите на тези лекарства не се понижават, а постоянно скачат нагоре? Има ли изобщо някакъв разум в това – в световен мащаб се продават най-много психо-лекарства, а психиката става все по-болна?  


Защото не е достатъчно само да си добър хирург и да изрежеш заболялата част, да я покажеш на студентите и после да я захвърлиш. Нито можеш с едно сляпо изпиване на хапче да подобриш нещо, за което нямаш изобщо никаква съзнателна представа.


Най-добрите хирурзи могат за извадят определена част и после да я върнат на мястото й, предизвиквайки с това и още нещо – върната на изконното си място част започва отново да работи, вече на по-висше ниво.


Ако само извадиш, покажеш и захвърлиш – нито студентите ще научат цялостно този аспект, нито болният ще оздравее. (Тук не става дума за тумор, а за заболял орган)


Всъщност, това, което ни трябва и за което е назряло времето, не е нещо ново. То е просто съ-преживяване на Живота. Осъзнато съпреживяване. Не някой да ти опише или да ти изиграе на екрана една голяма любов, и ти, прочел или видял я, да си останеш предишния, вечно търсещ и не намиращ любов нещастник – и отново, и отново да търсиш поне да прочетеш за любов, за да избягаш, макар и за миг от своята действителност. А да стане така, че когато прочетеш – така да интегрираш четеното, че то да се трансформира в твоя конкретна действителност. Ти действително да започнеш да обичаш. Да почувстваш осезаемо и дори – рационално – тази своя закърняла част, тази част, която може да обича – и да я задвижиш. Това е на същия принцип като „вечната“ нужда от хапчето! „Вечната“ е в кавички, но на практика не е – защото наистина все още постоянно имаме нужда от нови и нови хапчета. Погълнатото хапче, вместо да предизвика у нас проява на нещо ново, то само подобрява временно състоянието ни, карайки ни за се пристрастим към това състояние и, когато времето на действие на хапчето отмине, отново да го търсим – в отчаяни усилия да върнем „изгубения рай“.


И последно, преди заключението - така да се каже: на мен не ми е никак необходимо да ми извадиш сърцето, за да разбера аз как то работи! То май ще спре да работи, като ми го извадиш?  За да работи сърцето добре и да е от помощ за всички останали органи – аз трябва да стана това сърце! Там, където е то!


Вниманието, нашето лично внимание е велика сила! Знае се, че това, към което е насочено нашето внимание, фактически бива подпомагано и подхранвано от него. Когато се вторачваме в другите – гледайки ги със завистливи очи – то ние подхранваме не себе си, а единствено и само благосъстоянието на тези „други“. Затова, добре би било винаги да имаме внимание към себе си – каквото и да правим, да чувстваме, че го правим самите ние. Не да гледаме някаква любовна история и да не се чувстваме участници в нея. Дуализмът е илюзия. Ако теб те няма, няма да я има и тази история – тя е неразделна част от тебе самия. Ти самият можеш да обичаш! И да добиваш всички блага от това.

...

 

Автор: Соня Петрова - Аеиа