Житейските истории на ЯСНОВИДЦИТЕ





В тази статия ще цитирам Стан Гуч, един нестандартен изследовател на паранормалното – психиатър и учен от световен мащаб, но, разбира се, недолюбван от „правоверните” учени и от кланящите се на „бог наука”.


В скоби поставям мои бележки, вметки и разсъждения по текста – може да са интересни за някого.

Текстът на Стан Гуч е взет от книгата му, издадена у нас под името: „Лабиринтите на подсъзнателното и паранормалното”, ИК „НСМ Медия” преводач: Антоанета Дончева – Стаматова. Текстът без скоби е цитат от горепосоченото място.

...

Въпреки нестихващия интерес не само към спиритизма, но и към всички паранормални явления, залял Европа и Америка през последните стотина и повече години, засега не се открива почти никаава по-съществена информация, нито за житейските истории, нито за историите на заболяванията на хората, притежаващи подобни умения. Следователно, на настоящия етап не разполагаме с конкретен отговор на ключовия за темата въпрос: какъв тип хора развиват паранормални способности?


Всевъзможните общества за паранормални изследвания и всякакви спиритически общности отдавна биха могли да извършат проучвания не само в национални, но и в интернационални мащаби за броя и естеството на различните екстрасенси, но за съжаление на този етап те не възнамеряват да се заемат с подобна задача. По тази причина в настоящата глава не можем да сторим нищо друго, освен да очертаем параметрите, по които би могло да тръгне проучване от подобен характер, както и да предложим някои изводи, до които то би могло да достигне.


(бележка на Аеиа – Всъщност, подобни  проучвания и изследвания са правени многократно и на много места. По една или друга причина обаче, на този вид изследвания не се дава гласност. Самото изследване на тези феномени отчита и т.нар „очакване” на изследователя, и неговата „вяра” и т.н. – защото отдавна е доказано научно, че изследователят влияе, съвсем буквално, върху резултата от изследването – каквото и да е то. )


Отделни личности с паранормални способности се появяват в силно религиозна среда. Друго обаче, подобно на мен самия, израстват в подчертано нерелигиозни условия. Противно на популярното (също религиозно) мнение, екстрасенсите не се намират само сред личностите, обрекли се на сексуално въздържание (каквито са светците) или сред отделни, ощетени от природата хора. Истината е, че някои от обладаващите подобни умения са с изключително силно изявена сексуалност – както ще видим от примерите по-нататък.


(бележка на Аеиа – някои от хората, които са се обрекли на сексуално въздържание, или брахмачаря по йогийски, също имат силно изявена сексуалност, просто не я прилагат, не я реализират в сексуален смисъл.)


Първото, което се натрапва на вниманието, когато става  въпрос за хора с паранормални способности, е пълното пренебрежение към систематизирането на този феномен. Лично на мен още преди много години ми хрумна, че преобладаващият процент в която и да е статистическа извадка за екстрасенси, групирани по случаен принцип (например медиуми), би съдържал силен уклон към левичарството – или лично  при тях, или сред най-близките им кръвни роднини. И досега продължавам да се питам как, имайки предвид ролята на лявото  и на лявата ръка в историята на окултното, на никого не му е хрумвало да направи подобна  връзка?!


(бележка на Аеиа – Всъщност, хрумвало е на много хора, много преди да се роди Стан Гуч. Неслучайно някои духовни учители държат учениците им да се научат да пишат и с двете ръце.)


Ще илюстрирам казаното със случай от моето собствено семейство. Лично аз не съм левичар, обаче брат ми беше. Имам племенница, която живее в Канада и с която отдавна бяхме изгубили връзка. Наскоро обаче тя ме потърси, та аз се възползвах от възможността , за да я попитам, дали някое от децата й не е левичар. И ето какво ми отговори тя в писмото си:

 

Най-голямата от трите ми дъщери, Триша, е левичарка.Когато беше малка, непрекъснато ми разказваше за някакви бледи облаци от сивкава мъгла които понякога я следвали. Никой друг не ги виждаше. Случваше се да я зърна, че тича към нещо, а когато я питах, ми отговаряше, че е мъглата. Когато започна  да израства често й се случваше да ме събужда посред нощ, за да ми съобщи, че на леглото й е седнал някакъв мъж, обаче тя не го познавала. Всъщност, тогава не беше чак толкова голяма – само на шест.

 

Освен директната връзка с левичарството, този пример (както и следващите, а също така и историята на Рут от десета глава) навежда на извода, че паранормалните способности са наследствени, което ще рече, че имат генетична, а не социална обусловеност.


(бел. на Аеиа: Моето скромно мнение по въпроса е, че Гуч тук има предвид случаите, когато тези способности се проявяват спонтанно, без подготовка и усилие. Защото иначе, при адекватно обучение, няма човек, който да не е способен да развие такъв вид способности. Просто едни са по-податливи, други по-малко – както и във всяка друга област. Един ще се научи да плува само от две влизания във водата, на друг ще му трябват двеста – но пак ще стане...)


Облаците мъгла, които е виждала дъщерята на моята племенница, напомнят силно  за „мъгливите хора” на Ена Туиг (виж по-нататък), а приседналата на леглото й фигура на връща към ранната фаза от случая на Рут.


Очевидно още от ранно детство екстрасенсът демонстрира силна връзка и предпочитание към всичко, което бихме могли да обединим като духовно (но не задължително религиозно!), и към всякакви начини за изява на въображението, вариращи от любов към природата и всички елементи от нея, през навлизане в света на свръхестественото и феите (което често се придружава от видения за свръхестествени същества посред бял ден), та чак до ярките и често пророчески сънища, лирически творби, разкази и картини, музика и разбира се, понякога и религиозни забежки. Вярно е, че на един етап от живота си почти всички деца регистрират някой от изброените или част от изброените параметри на поведение, но в случая с истински надарените става въпрос за изключително силен уклон (по-нататък следват и примери), който надживява детството и продължава и в зрелостта на човека.


(бел. на Аеиа: Важно за отбелязване! Всяко Дете е Творец, надарен с т.нар. паранормални способности. Месомелачката на обществото ни обаче успява да убие повечето дарби. Затова Талантът и Геният са толкова почитани навсякъде и винаги – защото са Сила, успяла да се реализира, ВЪПРЕКИ Месомелачката... Те са пряка демонстрация на прикривания от всички ни факт, че реално Духът е Определящото Начало...).


Някои от хората с изявени паранормални способности се превръщат в изявени творци (вече говорихме многократно за връзката между ясновидството и изкуствата). Тук ще се спрем само на двама от тях – Уилям Блейк и У. Б. Йейтс.


Уилям Блейк (1757 – 1827) е забележителен художник и поет прорицател. Роден е в сърцето на шумния и мръсен Лондон, близо до днешната метростанция „Ливърпул стрийт”. Израства в семейството на търговци, които са умерено набожни. Ясновидските му видения започват относително рано. Говори се, че за първи път зърнал Бог да го наблюдава през прозореца, когато е бил на четири години – случка, която безсъмнено го уплашила не на шега. Впоследствие се зареждат и други видения, които той приема с все по-нарастващо спокойствие, а роднините му – с все по-неистов ужас.


Когато е на осем или десет години, докато се разхожда в Лондон, зърва дърво, пълно с ангели. Друг път вижда ангели, разхождащи се сред група косачи. От пръв поглед се вижда, че макар и роден в центъра на Лондон, Блейк още от малък непрекъснато търси природата на южните части на английската столица.


„Всичко, което живее, е свято” – това е фраза, която се превръща в мото на целия му живот.


По-големият брат на Уилям, Джеймс, също притежава част от ясновидсткия му талант. „И той си имаше своята духовна и пророческа страна – понякога започваше да говори на непознати езици, друг път разправяше, че е зърнал Авраам или Мойсей.”


Отново ставаме свидетели на наследствена обусловеност на паранормалните способности. Надали обаче някой би се изненадал, че повечето хора са считали Уилям Блейк за напълно луд – клеймо, което ограниченото общество хвърля и до ден днешен на всички ясновидци и пророци. Джеймс също е бил определян като луд, но поносимо, тихо луд, докато Уилям е описван като див и необуздан.


„Преждевременно” бликналият талант на Уилям Блейк в областта на изобразителното изкуство се проявил още в детството му, поради което още на десетгодишна възраст е изпратен в съответното училище. Поезията идва малко по-късно, в началото на юношеството му, когато той вече има зад гърба си редица великолепни платна. Паранормалните способности също се забелязват от пръв поглед. След художественото училище Уилям е трябвало да стане чирак на един гравьор, поради което се наложило да проведе събеседване с кралския гравьор, някой си господин Райлъндс. След интервюто Блейк заявил, че лицето на този човек не му харесва: „Изглежда така, сякаш някой ден ще увисне на бесилката” – казва той. И наистина, дванадесет години по-късно Райлъндс е обесен за фалшифициране на важни документи на параходната компания „Ийст Индия”.


У. Б. Йейтс (1865 – 1939) също е велик поет и художник. Роден е в Дъблин, Ирландия. Дядо му е бил свещеник, но баща му – пълен скептик. Макар и „брилянтен” по всички предмети в училище, като дете Йейтс е срамежлив и отнесен, „пристрастен към мечтанието”, както и силно религиозен – всяка вечер е казвал ревностно молитвите  си. Ричард Елман пише за него:

 

Когато става на петнадесет, изживява пробуждането на сексуалността „подобно на избухването на граната” – тя превръща сънищата  му в толкова привлекателна територия, че му се иска да бъде непрекъснато насаме с тях, поради което често отскача да спи сред скалите на замъка Хаут... Омагьосан е от своя детски образ на магьосника – образ, който се среща често сред повечето момчета, но който остава с него и впоследствие и се превръща в негова опорна точка.


(бел. на Аеиа – Събуждането и издигането на Кундалини, когато става спонтанно...)

 

Дори и на осемнадесет, мечтите и сънищата му продължават със същата сила. Така Йейтс цял живот си остава мистик. Включва се в Теософското общество на мадам Елена Блаватска, но по-късно решава да го напусне, за да се влее в редиците на обагрилия се с доста съмнителна слава Херметичен орден на Златната зора.

 

За разлика от Блаватска, която непрекъснато предупреждава последователите си за опасностите от показно „изпълнение” на магии и разнообразни феномени от този вид, ръководителите на Златната зора окуражават своите членове да демонстрират силите си над материалната Вселена... Още в самото начало на запознанството им Мадърс поставя на челото му тантрическия символ на огъня, а Йейтс почти моментално вижда огромен титан, въздигащ се от пясъците на пустинята. Преживява огромна възбуда... и скоро установява, че би могъл да постигне още по-забележителни резултати, като използва методите на Мадърс върху други хора...

 

След най-ярките представители на британските медиуми е Ена Туиг. Родена е в Гилингам, графство Кент, в семейство от средната класа, което впоследствие описва като „типично английско”. Макар и не особено религиозни, всички членове на семейството й са в по-голяма или по-малка степен ясновидци, но всички до един се стремят упорито да се съпротивляват на това изкушение, считайки дарбите си по-скоро за досадни и дори за проклятие.


Още от съвсем крехка възраст Ена установява, че е обкръжена от така наречените от нея „мъгливи хора”. Нарича ги по този начин заради тяхната прозрачност. Но нито тези, нито следващите необичайни събития в живота й я карат да ги възприема като проблеми.


(бел. на Аеиа: Аурата също хем я има, хем е прозрачна, хем се вижда. Това- между другото. Рентгеновите лъчи също ги има – и дори не са прозрачни, а просто – невидими.)


Никой – нито вкъщи, нито в училище – не ме мислеше за особена или ексцентрична. Защото външно аз бях едно нормално английско момиче. Никога не говорех с големите за „мъгливите хора”, поради което разполагах с пълната свобода да им ходя на гости, да си бъбря и да играя с тях. Те бяха моите най-добри приятели, а ако майка ми или бавачката понякога ме излавяха да им говоря, не се ядосваха, защото знаеха, че повечето деца си имат въображаеми приятелчета.


От само себе си се подразбира, че хората, с които аз играех, бяха невидими за останалите, но за мен си бяха съвсем нормални. И въобще не ми изглеждаха въображаеми – изглеждаха си съвсем истински... Не си спомням време, когато да не съм била екстрасенс. Още когато бях на две-три годинки, установих, че мога да летя нагоре-надолу по стълбите и след като тялото ми е вече в креватчето. Беше страшно забавно! Виждах големите и ги чувах какво си говорят вечер...


Когато бях съвсем мъничка, всичко това ми се струваше напълно естествено. Трябваше да мине доста време, докато схвана, че за нашия свят, то е, меко казано, необичайно.

 

Очевидно още като дете Ена е имала т.нар „извънтелесни” преживявания. Редица възрастни екстрасенси също ги имат, но за едно толкова малко дете са изключителна рядкост. Както разбрахме от девета глава, Ена е успяла да постигне пълна реализация на своите дарби.


(бел. на Аеиа – Не съм съгласна, че тези извънтелесни преживявания са рядкост за малките деца. Известна е т.нар. „детска амнезия” – т.е. непомненето на ключови събития от ранна детска възраст при повечето хора. Скромното ми мнение е, че повечето от нас са забравили, че „могат да летят” и че са летели...)


Госпожа У.Д., до чиято житейска история най-сетне стигаме е почти със сигурност пример за потиснат ясновидец – личност, чиито детски фантазии са били толкова смачкани, че способностите й „минават в нелегалност”, за да избликнат отново на  повърхността едва в зрелия й живот, след силна нервна криза, която спира точно на ръба на тоталния психически срив.


Като малка госпожа У.Д. е силно привлечена от света на феите във всичките му измерения (който посещава и до днес). Този неин интерес не само че не е бил толериран, а дори е бил жестоко потъпкан от силно религиозните й родители. За нея всяка секунда, прекарана в църквата, е истинско мъчение. За да се спаси, тя „говори с дърветата”, а нощем, преди да заспи, пътува с вълшебно килимче сред звездите.


На фона на това до болка традиционно възпитание младежките й години минават относително нормално и успешно. Ходи на уроци по оперно пеене и тъкмо се кани да започне професионална кариера на сцената, когато се омъжва. След продължителна вътрешна борба, взема решение да се откаже от кариерата си, за да остане вкъщи и да помага на съпруга си в управлението на семейния хотел. Освен певческите умения, госпожа У.Д. притежава и художнически – аматьорските й платна очевидно са достатъчно  добри, за да бъдат приети за Лятната изложба на Кралската академия по изкуствата.


Не е за пренебрегване и фактът, че понякога рисува с лявата ръка, а освен това, когато й се налага да вдигне някакъв тежък предмет само с една ръка, предпочита за използва лявата, а не дясната. Дори само от този факт можем да заключим, че природата е отредила госпожа У.Д. за левичарка, насилствено принудена да си служи с дясната (подобно на множество други природни левичари) – поредната репресивна мярка, предприета от религиозните й родители. Латентното левичарство на жената се потвърждава и от посоката на завъртане на ръката, която се променя след преживяването на силната нервна криза – върти наляво. (Тя самата нямаше никаква представа за значението на това движение, докато аз не й обясних.)


Съпругът й умира относително рано, когато тя е на средна възраст. Така цялата работа по ръководенето на хотела остава на нейните ръце – нещо, което тя прави изключително успешно и по време на нервната си криза, и до ден днешен. Като последица от смъртта на съпруга й, както и поради други, лични причини, които самата тя държи да не бъдат огласявани, госпожа У.Д. започва да изпада във все по-продължителни периоди на клинична депресия. (Макар да използвам думата „клиничен”, госпожа У.Д. никога не потърсва нито психиатрична, нито психотерапевтична помощ.) Тя пише:

 

Изведнъж бях пренесена на някакъв непознат остров, където, почти без никакво его, стоях и наблюдавах света на духовете. Бях изгубена. А после бях обзета от силна тъга и от очите ми заструиха сълзи, които бликаха все по-силно и по-силно, докато накрая се лееха като водопади. Това мое състояние продължи седмици наред.


През този период на непоносима тъга в продължение на няколко седмици аз не сложих в устата си нито залък – живеех единствено на кафе, бренди и около шестдесет цигари на ден. Просто стомахът ми отказваше да приема храна. А и не чувствах никакъв глад, абсолютно никакъв.


Продължавах да ръководя семейния хотел и колкото и парадоксално да звучи, разполагах с изобилие от енергия, въпреки почти пълната липса на сън. А и на храна. А после силата на тъгата ми като че ли започна да намалява и настъпи период, в който „просто ме нямаше”, нямах никакво его. Иначе отчаянието си беше все там, но не беше закотвено, просто нещо, летящо в пространството. Следващият етап се състоеше в още по-силно несъществуване. Например, нямах никаква слюнка за гълтане, тъй като нямах и гърло, с което да я глътна. Спомням си как по това време се отпусках на дивана в дневната и просто „изчезвах”. А когато се погледнех в огледалото, там нямаше отражение – празно огледало. Казвах си, че това е добър знак – или съм умряла, или вече вървя натам.

 

Описаният инцидент е всъщност кризата или повратният момент в пробива, преживян от госпожа У.Д. Защото тя на практика се превръща в огледалния си образ. Превръща се в своята алтернативна отречена и доскоро отричана несъзнателна същност. Терминът „нервен срив” в случая е неподходящ, тъй като, както ще видим след малко, изходът от преживяването е драматичен, но той я отвежда към постигането на цялостност, а не към разпадане.

 

Седнах на големия фотьойл, облагна се назад и се отпуснах. И внезапно бях обгърната от ярка, наситена бяла светлина. Сякаш някой внезапно ме повдигна и ме пренесе в друг свят. Сълзите ми отново рукнаха като водопади, но не издавах никакъв звук, нито на ридаене, нито на плач. Изведнъж осъзнах, че нямам никакви проблеми, никакви проблеми, никакви проблеми.


Удивителна мисъл, особено след опустошителната тъга, която бях преживяла, да не говорим за всички негативни чувства, които изпитвах към останалите – горчивина, ревност, омраза, ярост – плюс, разбира се, усещането, че ме няма на този свят. Само за миг цялата тази армия от негативни чувства и преживявания изчезна. Стопи се. Всичко беше отмито заедно със сълзите, за да не завърне никога повече.


На тяхно място се появи блаженството да живея без проблеми, както и внезапният прилив на любов към всичко, към всички хора, към целия живот.


(бел. на Аеиа – целта на повечето езотерични практики е именно постигане на това състояние! Скромното ми мнение е, че голям процент от заболяванията са вид „самобичуване”, което нашето съзнание предизвиква само. Целта е не да умрем или да страдаме от това „самобичуване”, нито да задоволим някакви мистериозни мазохистични щения на егото, а „чрез болката” да можем да изкачим по-високото стъпало, от което да „влезем в блаженството”. И да станем по-полезни за другите, най-вече).

 

От този момент нататък животът на госпожа У.Д. се сдобива с изцяло положителни (и магически) характеристики, които не толкова подпомагат, колкото осветляват дните и нощите й. Но си струва да отбележим и още един детайл – след продължителното гладуване жената отива на  преглед при своя лекар. Той й обръща внимание, че физическото й състояние е крайно нестабилно и че ако веднага не започне да  се храни, скоро ще умре. Добавя, че се налага тя да преодолее вегетарианските си наклонности и да започне да яде месо и риба. Госпожа У.Д. го послушва и въпреки първоначалното й отвращение, установява, че храната си свършва  своето.  Метаболизмът й бързо възвръща нормалните си функции.


(бел. на Аеиа: Не е чудно, че когато си на прав път, по принцип си здрав телесно и психически. А ако си бил болен – бързо оздравяваш. Защото си „улучил” правилния път, от който си се отклонил и ти е донесъл болестта. Всички Велики Учители и Светци ЛЕКУВАТ... Нито един от тях НЕ РАЗБОЛЯВА. Последното го отбелязвам просто като отметка по темата.)


Следващите й преживявания напомнят за Уилям Блейк. Както и при великия художник и поет, и нейните видения скоро биват последвани от възраждане на уменията й за рисуване, както и от желанието за поезия. Връщайки се обратно в реалния свят, тя пише следното:

 

Навсякъде около себе си започнах да виждам палитрата на дъгата. Дърветата бяха обкичени с ярки скъпоценни камъни, всички предмети бяха оградени от ореоли златна  светлина. Тези преживявания ме заредиха с непредставимо усещане за радост, топлота, любов към всичко и всички, за единство с цялата природа – живата и неживата, с обич към камъните, към прашинката в слънчевия лъч, към клончето, звездите, луната и слънцето.


Затворех ли очи, цветовете ставаха фантастични, задължително по-ярки и чисти, изобилие от арки – красиви златисти арки, в които бяха гравирани смарагди, рубини и сапфири в различни нюанси. Светлината беше много ярка – толкова, че на нея можеше да се чете. Понякога тя изпълваше и тъмната стая, в която седях. Тогава все още не си давах сметка, че тази светлина струи вътре в мен, а не идва от стаята.


Какво великолепно преживяване! Мислех си, че съм се пренесла в страната на феите, но никой не знаеше за това, защото това си беше моята собствена магическа страна.

 

(бел. на Аеиа: Твърди се, че вътрешната Светлина, която се вижда от напредналите в медитацията, е всъщност „самата Душа”.)

 

А после тръгнала по въздуха. Всичките й сетива били изострени до крайност, особено обонянието й. (Самата тя признава, че понякога сетивата й играят номера. Един ден се зарадвала, че е в състояние да долови уханието на розов храст, който се намирал на голямо разстояние от нея, но после храстът се оказал друг, с друг вид розови цветове, които нямали абсолютно никакъв мирис. Няма съмнение, че точно както и Рут, госпожа У.Д. също създава своя собствена реалност.)


Рисувала бързо и ожесточено, и без почивка, „огромни количества лоши в техническо отношение картини, но изразяващи вътрешното ми състояние”. Когато не рисувала, пишела колосални количества поезия или поетична проза. Този период за нея се характеризира с много смях и усещане за пълно щастие, от което често й се насълзявали очите. Заключвайки вратата на апартамента си, за да не бъде безпокоена от клиентите на хотела, тя танцувала из стаите, наслаждавайки се на новопридобитата  си радост от живота. Чувствала се едва ли не като магьосница. Когато искала да провери нещо в някоя книга, установявала, че е отворила точно на страницата, която й трябва.


(бел. на Аеиа: Всичко в нашата, т.нар. обикновена реалност, е насочено именно към постигане на тази, жадувана от всички, „радост от живота”. Алкохолът, цигарите, яденето, забавленията – това са неща, за които всеки е склонен да дава „най-ценното” си, ... , т.е. парите си. Защо? Защото тези и подобни неща носят някакви намеци за тази всетърсена радост. Обаче – само намеци! Действието им минава бързо, и трябва пак да се яде – образно казано. Радост не идва. Който се сеща, ще се сети...)


След това наситено със събития и преживявания време, госпожа У.Д. започва  да чете – търси насоки и отговори  за случилото се с нея. Изучава и езотеричните, и религиозните текстове, и чисто научните трудове по психология и физиология. Ала никъде не открива адекватни за ситуацията й отговори. И тогава, и сега, тя е напълно убедена, че обяснението за преживяванията й няма абсолютно нищо общо с религията (макар че мнозина биха определили случилото се с нея като религиозно откровение), и че корените му са изключително психологически и физиологични.


(бел. на  Аеиа: Малко в кръга на майтапа – но Бог не е частна собственост на религията. Също така – това, че нещо е „психологическо” и „физиологично” – не значи, че е „научно”... Не науката е създала психиката и физиологията. Кой ги е създал, всъщност? В чий ресор на управление са те? М?)


Маргиналните религии най-малкото признават съществуването на подобни феномени, въпреки че и техните тълкувания така и не успяват да задоволят сериозния, любопитен ум. А психологията дори  не си прави труда да признае явленията, освен в ролята им на несвързани вторични продукти на менталните заболявания. Друг въпрос е, че нито преживяванията на госпожа У.Д., нито тези на останалите, могат да бъдат определени като „несвързани”.


(бел. на Аеиа: Защо тълкуванията не задоволяват сериозния, любопитен ум? Отново леко на майтап, ще изкажа мнението си. То е под формата на сравнение. Говорят тези религии или науки за разни особени явления и се опитват да ги обяснят на търсещия обяснение човек. Представяме си, че изпитването на вкус е някакъв особен, рядък феномен. Човеците са чували за него, но единици са го преживели. И някой, самопровъзгласил се учен или свещеник, се опитва да обясни на търсещия „що е това вкус”. Колкото и да се пъне да обяснява – докато не вкара този търсещ в реално преживяване на вкуса, той  няма да постигне задоволително обяснение! Не че съветвам „търсещите” да се вкарват в подобни преживявания. Това е въпрос на личен избор. А и Път.)


Всъщност, тя демонстрира повечето от типичните за шизофренията симптоми, но без самото заболяване. На първо място, тя е твърде стара, за да развие шизофрения, но, което е по-важно, - тя никога, нито за миг не губи връзката си с реалността. Продължава да ръководи семейния хотел и абсолютно никой около нея не забелязва странности в поведението й. За същинския шизофреник е невъзможно да остане незабелязан при подобни обстоятелства.


Следователно въпросът, който се налага да бъде зададен от научната психология, гласи: как е възможно да имаш шизофрения, без да я имаш?!


Медиумите и другите ясновидци също чуват безтелесни гласове и имат видения, обаче те също не са душевно или психично болни.


На този етап възниква още един важен въпрос: къде интелигентният екстрасенс може да потърси помощ и разбиране в мигове на криза?


Религията, естествено, е напълно безполезна. Същото се отнася и до психиатрията, както ще стане ясно в следващите редове.


Все още не сме споменали най-удивителните преживявания на госпожа У.Д. през последните десет години. В стремежа си да открие адекватна за нейния случай информация, тя се присъединява към редица маргинални организации и взема участие в тяхната дейност. Една от тях е „Групата за изцеление от разстояние”. Присъстващите на сеансите на групата концентрират мислите си върху избран обект, който е болен, и се опитват да му помогнат да се възстанови.


При първия подобен сеанс, на който госпожа У.Д. присъства, тя била внезапно сграбчена от някаква „сила”. Свлякла се на земята, стенеща и едва поемаща си дъх, и от първо лице, единствено число започнала да описва симптомите на жената, която групата се опитвала да изцели (но за която тя нямала никаква  представа – знаела единствено името на жената, която се нуждаела от помощ).


Изрекла: „Не мога да дишам! Задушавам се! Половината ми тяло не се помръдва!”


Въпросната болна жена била прекарала удар, била наполовина парализирана и имала затруднения в дишането и говоренето. Освен всички физически симптоми, госпожа У.Д. се „видяла” в нещо като колеж, обградена от студенти. Оказало се, че болната жена е възпитателка в колеж, а ударът й бил последица от проблеми с един от студентите.


След като се възстановила от преживяното, макар и с огромна неохота, госпожа У.Д. приела поканата на групата да участва в още два сеанса, но и в двата случая нещата се развили по същия начин. Госпожа У.Д. отново и отново съпреживявала симптомите на болния, когото групата се опитвала да излекува, и по същия начин се сблъсквала с видение за подробностите от ежедневието на обекта. След последния сеанс, групата едва успяла да върне госпожа У.Д. към живота. Нямало спор, че този тип лечение се оказвал изключително опасен за нея. От този момент нататък тя категорично отказала да взема участие в работата на групата.


(бел. на Аеиа: Преживяването на „единство с вселената” е характерно за този вид преживявания. Това, че госпожа У.Д. съзнателно е успяла да се разграничи от симптомите на болните, и че е разбрала, че, за да не пострада, трябва да не се занимава с този вид дейност, още веднъж показва, че тя няма „стандартна” шизофрения. Много е вероятно някои от страдащите от това заболяване също да влизат в подобен контакт с „части от вселената”, но да не могат да разберат, че това е контакт и по тази причина да губят напълно личността си – т.нар пълна деперсонализация).


Та да повторим въпроса: към кого може да се обърне за помощ и разбиране човек като госпожа У.Д.?


Учените ще я дарят единствено със снизходително презрение. Психиатрите автоматично ще я нарочат за психично болна. Свещениците ще й напълнят главата с изтърканите си, безсмислени формули.

...


Следва

...


Публикувано от: Соня Петрова - Аеиа

 
....




Йога ОНЛАЙН - Йога ПРАКТИКИ ПО СКАЙП (клик)











Йога ЗА ОТСЛАБВАНЕ  - УРОЦИ ПО СКАЙП (линк)






...