Мои разкази
ПРИТЧА ЗА САМОТАТА
- Самота ли?! – чудеше се Орелът, с когото разговарях на летището, докато чаках да ни викнат за полета.
- Да, самота. Значи вие не ползвате такива понятия?
- Не само понятия – по принцип не знам какво е това! – продължаваше да се диви Орелът.
Наистина беше учуден. Той, който бе облетял цялата планета, който претендираше, че има поглед, достигащ и до най-потайното кътче – той не беше виждал никога самота... А всъщност партньорката му бе загинала преди четиридесет години – и от тогава той бе сам...
Помоли ме да му разкажа за самотата. Никога не ми се беше случвало такова нещо – орел, чакащ с мен на летището, да иска да чуе разказ за самотата!
Разбира се, вътрешно съжалявах, че изобщо отворих дума за това – та аз знаех за това нещо само като понятие! От втора и трета ръка! Какво щях да разправям на този орел!!! Нямаше да е честно...
Но то какво ли е честно?
...
Преди много време живееха на света двама неразделни приятели. Бяха отраснали заедно, после заедно създадоха семейства, заедно се развиваха – и фактически никога не се бяха разделяли. Всеки от двамата бе щастлив и усещаше света пълен и цялостен. До момента, в който единия от тях почина. Останалият приятел изведнъж почувства една ужасяваща липса! Светът се промени из корен. Светът не бе пълен, не бе достатъчен, не бе красив. Светът не бе свят...
Останалият жив от двамата приятели престана да забелязва хората от семейството си, забрави тези, които работеха за него, забрави дори любимото си куче. Те не съществуваха за него.
В наше време веднага биха кръстили това състояние „депресия, вследствие на загуба на близък човек“ и биха решили въпроса с хапчета.
Тогава, обаче, нямаше хапчета, които да върнат обратно света. Които да го възстановят... Т.е., които да попълнят съответната липса на мозъчни медиатори, докато мозъкът не си възвърне способността пак да ги произвежда. Защото, разправят, светът и неговата красота не били нищо друго, освен медиатори в нашия мозък... Но това е друг въпрос. Да не се отклоняваме из времената!
И така, понеже нямаше хапчета, „без-светното“ състояние на живия приятел си остана такова и дори се разви и задълбочи още повече. Нямаше никакви признаци, че Светът се кани да се връща. Светът го нямаше и продължаваше да го няма.
Въпреки това, живият приятел продължаваше да диша, да се храни, да вижда, да чува. Това значеше, че всъщност той бе в света. Но просто не го осъзнаваше.
...
Няма как да бъдеш и същевременно да си извън света.
Защото, ако се вгледаш малко по-обстойно, съвсем лесно ще забележиш, че ти си свързан всячески със света. До такава степен, че всъщност ... ТИ СИ ТОЗИ СВЯТ. Ти си потопен в един постоянен въздух, който постоянно циркулира из теб и из всички други същества и не-същества. В теб бълбука една вода, която бълбука и в океаните, реките, подземните езера, облаците и отново всички същества. Също както кръвта в тялото ти преминава през всичките му органи, така и водата в света преминава през всички. Една и съща вода. Ти не си част от този механизъм. Ти не си неразделна част от този огромен организъм. Ти си самият този организъм.
...
И близките хора на останалия жив приятел викаха какви ли не лекари, лечители, шамани и гурута, които да го излекуват и върнат към света. Никой от тях не можа да направи нищо.
Един страничен наблюдател веднага би казал, че всъщност мъртвият приятел вероятно е бил тази част от живия, която е осъзнавала света и неговата цялост!
Но такъв страничен наблюдател липсваше, а и да се беше явил, по онова време нямаше начин така лесно да се върне мъртвият в царството на живите. То не че сега има, де!
...
В една недостъпна гора живееше стара баба. Вещица.
Само тя знаеше, че състоянието на останалия жив приятел всъщност се наричаше „самота“. И че то не се случваше само на хора, загубили свой близък човек. А и на такива, които никога не бяха имали такъв!
Тези хора се чувстваха самотни – и нещастни. Защото бяха допуснали една част от техния Аз да отиде на „оня свят“!
...
Един старец пък, който живееше в огромен град и ръководеше най-големия бизнес в него, знаеше другата част на нещата – че, за да си върнеш отново изгубения Аз, трябва да умреш! ...
...
На това място съобщиха, че самолетът е готов да приеме пътниците. Аз, изнервена и не желаеща да продължа разказа, използвах случая и казах на Орела, че трябва да се качваме!
Радвах се, че местата ни бяха в отдалечени една от друга части на самолета – което ме освобождаваше от довършването на историята.
Но съм убедена, че той сам си я е довършил...
...
Автор: Соня Петрова - Аеиа
(из цикъла "Шамански истории")
...
